— Защо питаш? — Наместих огледалото за обратно виждане.
— Все гледаш назад. — Тя се обърна, с колене върху седалката. — Нещо тревожи ли те?
Една червена кола караше след нас от най-малко един час. Не забавяше и не ускоряваше, а поддържаше постоянна дистанция от около четиристотин метра, независимо дали давах газ, или забавях ход.
— Изглежда, имаме компания. — Реймънд вдигна очи от снимачния план за деня само за миг. — Карат след нас, откакто излязохме от Кайро.
— Кои са те? — попита Мона.
— Най-вероятно счетоводители от студиото, отговарящи за разходите — отговори Реймънд и задраска нещо на листа.
— Или пък хора, които са тръгнали да гледат речта на Насър — подхвърлих небрежно, въпреки че натиснах газта и вдигнах над сто километра в час.
Червената кола ускори точно колкото мен и продължи да поддържа дистанция, от която не можех да видя какъв модел е колата и колко души има в нея, но все пак достатъчно близо, че да може да ни настигне за секунди.
По цвета съдех, че може да е една от колите на стария крал, които бяха иззети от правителството на Насър. След разговора ни в кабинета му бях убеден, че Амер ще изпрати някой да ни следи. Тогава обаче се сетих, че отскоро вече има повече червени коли в движение, тъй че в колата зад нас можеха да пътуват членове на Мюсюлмански братя, които да следят да не се отклоня от предначертания план.
Револверът стоеше затъкнат в колана ми, предпазителят на спусъка се притискаше в кръста ми. Както и да се намествах, все ми убиваше.
Изведнъж отнякъде изскочи мотоциклет, раздра въздуха с бясната си скорост и за малко да отнесе страничното огледало. С него пътуваше четиричленно семейство: мършав баща, майка със забрадка и две ококорени деца, както и няколко торби с багаж и заклан козел, завързан най-отзад, който ръсеше кръв по прашния път пред нас.
— Знаете ли колко обичам тази страна? — попита Реймънд и се подаде до кръста от прозореца, за да ги снима.
— Не знам, Реймънд — извиках над воя на вятъра. — Колко?
— Достатъчно, че да си счупиш врата, докато я снимаш. — Мона го задърпа за сакото в опит да го прибере вътре. — Какво те прихваща?
— Късметлия си, Али. — Реймънд седна с необичайно удовлетворено изражение.
— Защо мислиш така?
— Сигурно е истински дар да израснеш тук. Накъдето и да погледнеш, виждаш прекрасна картина, съчетала в себе си минало и настояще.
— Това е и благословия, и проклятие — промърморих аз.
— Но нима всеки не мисли това за родината си? — попита Мона.
— Какво? — Погледнах я през рамо.
— Че страната му е и благословия, и проклятие.
В гласа ѝ прозвуча тъжна нотка, което ме подтикна отново да я погледна. Само че тя се бе обърнала и гледаше през отворения прозорец, а вързаната ѝ коса устояваше на подканите на вятъра да се разбунтува.
Държах здраво волана и се борех с поривите и малките завихряния на вятъра, докато кръвта продължаваше да оставя диря по пътя, а от натиска на револвера ми се ходеше по малка нужда. Замислих се къде бих могъл да намеря тоалетна и за малко да изпусна отбивката за Александрия половин час по-късно, след което се изгубих из задните улички на стария крайбрежен град, на който си кръстен, Алекс. През цялото време червената кола продължаваше да се движи след нас.
Идвал бях в Александрия безброй пъти и се бях любувал на атмосферата ѝ на носталгична меланхолия. Макар да бях от Кайро, обичах белите като кост къщи, мъгливите средиземноморски плажове, кафенетата от стари времена, в които Кавафис бе писал одите си за изгубената гръцка слава. Но тази вечер беше различно. Усетих вълнението във въздуха още преди да стигнем до центъра на града, където улиците бяха задръстени от тълпи, тръгнали към Стоковата борса на площад „Маншея“.
Приличаше на сцена от епичен филм на господин Демил, само че в наши дни. Хората бяха не просто хиляди, а десетки хиляди. Докато минавахме покрай тях, те се усмихваха и махаха радостно, напълно различни от тълпата, с която се сблъскахме през онзи ужасен ден в Кайро. Имаше просяци и банкови чиновници, шивачки и секретарки, сервитьори и камериерки, хора от дребната буржоазия и селяни, жени с бебета и мъже с велосипеди, съсухрени стари двойки, очаквали днешния ден от деца; бюрократи с работни костюми разхлабваха вратовръзки и викаха като полудели, рибари с тюрбани и изцапани с мазнина престилки държаха високо вдигнати бамбукови пръти, жени на средна възраст с обрамчени от хиджаби кръгли лица нареждаха радостни напеви, момичета с розови шалове се кикотеха, докато момчета с пълни устни и колониални училищни униформи ги гонеха, амбулантни търговци раздаваха орехите от макадамия и царевичните кочани, които печаха на скари по тротоарите, а други раздаваха безплатно малки жълти знаменца.