Цареше такова радостно вълнение в очакване на речта на Насър, който щеше да обяви нашата независимост, че за малко да не забележа, че червената кола вече не е зад нас. Все пак не можех да се отърся от чувството, че ни наблюдават враждебни очи. Още по-тревожно бе, че не можех да измисля начин да се отърва от оръжието, което носех, без да изложа на опасност себе си или баща си.
Докато пъплехме едва-едва към площад „Маншея“, тълпата стана още по-многобройна и въодушевена. Високоговорители висяха от акации и смокини по булевардите, за да могат да чуват и тези, които се намират по-далеч. Речта нямаше да бъде просто официално съобщение за споразумението за евакуация, а коронация, публично заявление, че Насър не само е принудил последните окупатори да напуснат страната, но е победил и стария си съюзник Нагиб. Сега той беше официално El Rayyis, Шефът.
Осъзнах, че това, което Мюсюлмански братя се опитват да постигнат тук, беше, като да плуваш срещу течението в Червено море. Шансовете за успех бяха минимални; всеки, който вдигнеше ръка срещу Насър, а да не говорим за пистолет, щеше да бъде обкръжен и разкъсан на парчета.
Когато паркирахме, аз се наведох, за да завържа обувката си, и пъхнах незабелязано револвера под шофьорската седалка, след което слязох от колата, за да помогна на другите с техниката.
На покрива на александрийската Стокова борса в единия ъгъл на площада беше издигната сцена. Огромно знаме с жълт орел беше спуснато от по-високата сграда непосредствено зад борсата. Сгъваеми метални столове за официалните лица бяха разположени в задния край на сцената, а микрофоните на държавното радио бяха подредени отпред, за да могат хората из цялата страна да слушат речта по домовете си.
Атмосферата беше толкова тържествена, че за няколко секунди успях да забравя за притесненията си и нуждата да отида до тоалетна. Във въздуха се носеше уханието на морски бриз и мирисът на кордит от фойерверките, които избухваха в небето. Тази вечер беше за египтяните и за никой друг. Хора надаваха викове на благодарност и радост, Mutshakreen! и Ana mabsoot, предизвиквайки смях, неохотни кимания на съгласие, удивено поклащане на глави и искрено поставени на сърцата ръце. Исках да се включа, да се потопя в това чувство, но тогава си спомних, че Осман скоро ще ме потърси, за да вземе револвера. Прониза ме страх, щом си помислих какво ще стане, когато открие, че не е у мен.
Мона показа писмото от министерството на пазача на главния вход и генерал Амер беше повикан, за да ни заведе до мястото, на което трябваше да разположим камерата си. С чувството, че съм напуснал тялото си и сякаш се гледам във филм, аз нарамих статива и последвах Реймънд с камерата и Мона с микрофона. Трима войници ни придружиха до заградена с въже зона на около двайсет и пет реда от сцената, където местен снимачен екип от четирима души чакаше, за да ни окаже съдействие.
Забелязах Осман десетина реда пред нас да крачи неспокойно напред-назад, докато на сцената непосредствено над него се изнасяха първите речи. Вече беше наобиколен от няколко офицери с червени барети от военната полиция. С нервността си привличаше твърде много внимание към себе си. Още по-лошо беше, че продължаваше да прави недоволни физиономии и да ме гледа с присвити очи, сякаш бях сервитьор, забравил да му поднесе поръчаното шампанско.
Обърнах се и видях, че Реймънд спори с Амер.
— Но това е абсурдно, генерале. — Реймънд посочи въжето и наобиколилите ни войници. — Направо сме на километри от сцената. Няма къде да разположим релсите и долито за кадрите в близък план.
— Съжалявам, но от съображения за сигурност няма да можете да снимате в близък план — отговори Амер безцеремонно. — Не знам какво е това „доли“, но и него няма да слагате никъде.
Сега ми хрумна защо професорът беше настоял да дойда тук със снимачния екип. Също като братовчед ми с плана му да взриви декора на снимачната площадка, той смяташе камерата за оръжие от съвременния арсенал и искаше този спектакъл да бъде заснет.
— Господин Демил няма да остане никак доволен — предупреди Реймънд.
— Изглежда забравяте, че господин Демил е просто гост в нашата страна. — Амер го посочи с пръст. — Вие също.
— Почетни гости. — Мона запърха между тях като гълъб, който се опитва да внесе мир.
— Да. — Амер вирна брадичка. — Отнасяме се с почетните си гости с уважение и вежливост, но те не определят правилата.
Междувременно бях изгубил Осман от поглед, но нервността му ме тревожеше също като червената кола, която ни бе следвала през целия път. Скоро встъпителните речи приключиха и Насър се присъедини към другите официални лица, които заемаха местата си на столовете в края на сцената.