Тълпата започна да шуми и да го сочи, докато аз се опитвах да си намеря някаква работа и помагах на техниците да размотаят кабелите и да сменят батериите на камерата. Бяхме заобиколени от простираща се на километри тълпа, готова да се стече върху нас като водите на разделеното море.
Един от министрите стана, за да представи Насър. Думите му бяха заглушени, когато Насър се изправи и разпери широко ръце, сякаш за да прегърне всички. Тълпата изрева в един глас с четвърт милион отделни нотки. Реймънд завъртя камерата „Мичел“, която бях помогнал да монтират върху статива, за да обхване атмосферата. Сега щеше да е идеалният момент за снимки с кран, извисяващ се над тълпата, или още по-хубаво — с хеликоптер, прелитащ отгоре, сякаш Аллах виждаше пълните измерения на събралото се човешко множество. Аз бях просто една мравка сред безброй свои събратя. Но Насър сияеше, застанал под сферична лампа, висяща на жица над главата му, истинска звезда, сто пъти по-красив и очарователен, отколкото изглеждаше в кабинета си.
Не беше просто мираж. С излъчващата си гордост, но и скромност осанка, той беше неоспоримо един от нас. Не издънка на кралска фамилия, нито френски или английски политик, нито дори паша от богата династия. Изглеждаше такъв, какъвто беше — син на пощальон, израснал в село като мен. Но някак си се беше издигнал над всичко това. Беше се издигнал в обществото със собствено летящо килимче. Беше се борил да постъпи във военна академия; беше се издигнал в ранг в армията; сражавал се в окопите като братовчед ми; и най-неочаквано беше повел преврата, който ни отърва от монархията веднъж завинаги. Щом той беше постигнал това, преди да навърши четиресет, значи всичко беше възможно.
Тълпата започна да скандира: Ya’ish Gamal, ya’ish Gamal! Да живее Гамал, да живее Гамал.
Насър сви юмруци и ги вдигна високо на фона на жълтия орел. Това беше перфектният кадър за финал на филм, мигът, преди обещанието за свобода да отстъпи пред съмнителните компромиси и предателства на държавното управление. Той сякаш порасна още повече пред очите ми, гърдите му се раздуваха от надеждата и хвалебствията, които получаваше.
В същото време обаче чувах тишината, царяща сред отделни групички от хора. Тук-таме виждах недоволни мъже да стоят със скръстени на гърдите ръце. Не непременно наши съзаклятници — въпреки че със сигурност имаше и такива сред тълпата, — а неверници, които не можеха да бъдат убедени и спечелени лесно. Видях, че Реймънд върти камерата и снима именно тях.
— Скъпи сънародници, добре дошли! — Насър поде речта си на разговорен арабски и тълпата започна да утихва. — Радвам се, че съм в Александрия...
При споменаването на града отново се разнесоха възгласи. Защо хората ръкопляскат, когато чуят името на мястото, на което така или иначе се намират? Как мислиш, Алекс? И до ден-днешен нямам отговор на този въпрос.
— Когато бях малък, именно на този площад за пръв път участвах в демонстрация...
Огледах се за Осман, когото бях изгубил от поглед, откакто речта започна. Забелязах войници и полицаи да обикалят между редиците. Като че ли търсеха нещо.
— Демонстрация срещу британците — каза Насър.
Той замълча, за да даде възможност на народа да реагира. Дори в този напрегнат момент, докато пикочният ми мехур заплашваше да се пръсне, критикът в мен се възхити на инстинктивното му умение да придава драматичен ефект на думите с тона си и да замълчи в точния момент за по-голямо въздействие. Ако по някакво чудо планираният атентат се осъществеше, не можех да си представя, че Мохамед Нагиб, професор Фарид или който и да било друг от кръга на Мюсюлмански братя би могъл да го замести достойно.
— На този площад за пръв път видях как бият хора по главите. — Насър посочи белега на челото си. — Видях египтяни да стрелят по египтяни.
Някой мина много близо до мен и ме докосна по ръката.
— Операцията се отменя — каза Осман. — Има твърде много полицаи. Някой е проговорил.
Хората около мен не забелязаха нищо. Реймънд беше твърде зает с камерата, а Мона пристъпваше напред с микрофона и слушалки на главата.
— Но още съм жив. — Насър вирна брадичка и вдигна ръце още по-високо. — Жив съм и помагам на страната си. Жив съм и...
Чух два гърмежа и видях как хората на сцената скачат от столовете си и залягат. Висок мъж с бяла риза и черни панталони вървеше към сцената по централната пътека и стреляше с пистолет. Насър остана изправен до микрофона, сякаш не разбираше какво се случва. Прозвуча трети изстрел. Миг по-късно светещият глобус над главата на Насър избухна и се посипаха стъкла. Министър-председателят се прикри, докато мъжът с бялата риза продължаваше да стреля, като държеше оръжието само с една ръка и незнайно защо, не улучваше нищо.