Направих си професионална автобиография, в която навярно малко преувеличавах работния си принос в снимките на няколко египетски филма, но знаех, че американците не могат да проверят лесно тази информация. Тогава най-сетне получих възможността, която чаках. Научих, че през есента на 1954 година самият Сесил Б. Демил ще дойде в Египет, за да снима, както сам беше обявил, последния си и най-велик филм - „Десетте Божи заповеди“.
Казвам ти, Алекс, бях толкова голям „фен“, както ти би се изразил, че с готовност щях да дам лявото си око, за да стана негов асистент. Той беше правил неми филми, филми за първите заселници в Америка, морски приключения, каубойски филми, филми за цирка и най-вече религиозни епоси като „Цар на царете“, „Знакът на кръста“ и „Самсон и Далила“ — които възбуждаха ума с моралните си поуки и други части от тялото с разголената плът на екрана.
За мое разочарование бях разпределен като шофьор за първите няколко дни от подготовката на продукцията, въпреки че помолих татко да използва връзките си, за да получа по-добра работа. Тогава, на третата вечер, татко нахлу вкъщи със съобщение от местния клон на студиото, оставено на рецепцията в „Мена Хаус“. На другия ден трябваше да се явя точно в десет пред чисто нов жилищен блок до Университетския мост с най-хубавия си костюм и лъснати обувки. Предишният местен асистент на господин Демил „не се справял добре“, без да се посочват подробности, и аз трябваше да го заместя като личен шофьор на режисьора.
И така, една топла октомврийска сутрин през 1954-та седях в паркирана кола на брега на Нил и си тананиках филмова музика, сякаш грандиозният филм за живота ми най-сетне започваше. Тогава бях на двайсет и четири и приличах много на теб, Алекс: мургаво египтянче с пухкави бузи и отпуснато коремче, облечено по американска мода, със зализана с мазна помада коса и широка, ентусиазирана усмивка.
Стъклената врата се отвори и на тротоара излязоха трима мъже. Единият беше тъмнокос, апатичен и с премрежени очи, и носеше бяло бомбе с широка периферия и ленено сако, което изглеждаше измачкано, сякаш беше спал с него. Необръснатите му провиснали бузи ми напомниха малко за господин Хъмфри Богарт в по-грубоватите му роли. Но сънливите му очи, дългият нос и закачливата усмивчица намекваха за по-европейски темперамент. Той изглеждаше като човек, който може да ти се присмее, без да изрече и думичка.
Вторият мъж, който задържа вратата, беше по-позната фигура. Той беше висок, строен и притежаваше една грубовата красота със симетрични черти на лицето, по което започваха да се образуват дълбоки бръчки, и грижливо сресана сребристосива коса. Осъзнах, че това е английският актьор Хенри Уилкоксън, за чиято игра бях написал добри отзиви в ревютата си на „Госпожа Минивър“ и „Синът на Тарзан“!
Третият мъж беше господин Сесил Б. Демил.
Алекс, веднъж чух една поговорка, че великите мъже са единственото нещо на света, което се смалява, когато го приближиш. Моето преживяване беше точно обратното. По онова време господин Демил беше на седемдесет и три години. От разстояние петдесет крачки изглеждаше като добродушен селски доктор. Беше плешив и носеше син костюм от тънък вълнен плат и очила с рогови рамки. Но се движеше с нервната енергичност на два пъти по-млад мъж. От двайсет крачки челюстта му изглеждаше по-масивна, а сивите кичури около слепоочията му приличаха на лавров венец около главата на римски император. Слънцето отблясваше от голото му теме, а кожените му гамаши приличаха на ботушите на фелдмаршал от Първата световна война. От десет крачки кротките му кафяви очи ставаха зорки и свирепи, докато започваха да си съставят мнение.
— Ти ли си новият асистент? — Ръката му хвана дръжката на предната врата, преди да успея да му я отворя.
— Да, господине. — Усмихнах се. — Али Хасан на вашите услуги.
Той ме огледа.
— Ще се справиш ли по-добре от предишния?
— Надявам се, господине.
Той изсумтя скептично и се качи на задната седалка.
— Наложи се да уволнят предшественика ти, защото не занесе за лъскане обувките на господин Демил и не му приготви стола на снимачната площадка. — Хенри Уилкоксън се усмихна съчувствено, преди да се качи в колата след режисьора. — Но не се тревожи. Снимките на всеки филм на Демил започват с поне едно уволнение, за да бъдат нащрек всички останали.