Самотна фигура с широкопола шапка стоеше и се взираше нагоре към фасадата, след което се обърна и ме погледна. От насоченото му към мен внимание сърцето ми спря. Боях се, че е някой от държавната служба за сигурност, който ме е следил още от Александрия. Но когато небето малко се просветли, видях, че е господин Демил.
Той отново се обърна към фасадата и вдигна режисьорския визьор пред едното си око, както бижутер лупа, за да огледа скъпоценен камък за дефекти. После направи крачка наляво, за да погледне от друг ъгъл, напълно безразличен към кипящите около него дейности.
Главата му се обърна само с няколко милиметра, за да погледне към върха на едното крило на портата, където бях работил с Шериф по време на репетициите.
— Какво е това? — попита високо режисьорът. — Някой би ли ми обяснил, за бога?
Преглътнах, когато видях, че гледа мен. Тънка като косъм жица, едва видима в сумрака, висеше от платформата. Някак се беше изхлузила иззад боядисаните панели.
— Мисля, че това е кабел за озвучителната система, за да се чува гласът ви по-силно по време на снимките, господин Демил — казах аз. — Ще помоля някой от електротехниците да го скрие зад декора.
— Невероятно — поклати глава той. — Опитвам се да направя този филм по най-добрия възможен начин почти откакто започнах работа в киното, а никого не го е грижа достатъчно, за да скрие един кабел. Подобно нещо те кара да се замислиш, нали?
— Наистина е невероятно. — Присвих очи, озадачен как е успял да забележи един висящ кабел със старческото си зрение, докато му беше убягнала конспиративната дейност, течаща зад декора.
Той ме огледа от глава до пети.
— Кажете ми, господин Хасан, възнамерявате ли да участвате в сцената днес?
— Защо питате, господине?
— Виждам, че вече сте с костюм. Нужни са ни колкото се може повече хора.
Не се бях бръснал, откакто заминахме за Александрия, и бях облечен с джелабия, която Шериф ме беше накарал да взема назаем, за да се смеся със статистите.
— Не ми беше хрумвало.
— Просто спазвате традициите на народа си, така ли? — ухили се режисьорът. — Навярно пътуването до Синай е оставило трайно впечатление у вас.
— Нямате представа колко сте прав, господине.
Той отново вдигна очи към портата и първите слънчеви лъчи проблеснаха върху стъклата на очилата му.
— Сега какво мислите?
— За кое, господин Демил?
— За това начинание.
— То е наистина изумително.
Сесил Б. Демил се взря в профила ми, докато вятърът развяваше дрехите ми.
— Как мислите, струваше ли си? — попита той.
— Моля?
— Знаете — сниши глас. — Всичко, което преживяхте. Злощастните събития, преди да заминем за Синай...
— Подобни неща тежат на съвестта — признах аз.
— Несъмнено сте се изкушавали да проговорите, след като ви уволних.
— Затова ли ме върнахте на работа, господине? — Обърнах се и най-накрая си позволих да му покажа истинския си гняв. — За да си мълча?
Раната, която понесох в Синай, все още не беше зараснала. Той ме беше унижил и ме беше накарал да се почувствам като нищожество. Казах си, че никой няма право да кара друг човек да се чувства по този начин. Когато братовчед ми ми предложи да унищожим декора, се съгласих, защото исках Демил да се върне в Америка без нито един заснет кадър. Исках да го лиша от последното му и най-велико постижение, от филма, за който мечтаеше да остане в историята.
— Надявам се, че не смятате постъпката ми за цинична и пресметлива. — Господин Демил килна назад шапката си и разкри повече от изгорялото си на слънцето, сбръчкано лице.
— Защо бих си помислил подобно нещо, господине?
— Защото понякога наистина действам цинично и пресметливо. Налага се за филм от такъв мащаб. Режисьорът трябва да бъде диктатор. В противен случай ще настане невъобразим хаос. Но наистина забелязах нещо във вас, господин Хасан. Това е истинската причина да ви дам втори шанс.
— Да, господин Демил, оценявам го.
Искаше ми се да му повярвам, но бях надникнал и зад неговата фасада.
— Затова исках да ви кажа, че ви държа под око, откакто се върнахте на работа. Не знам дали сте забелязали. — Той повдигна колана си. — Наясно съм какво сте намислили.
Очите ми се спряха на пояса му, от който отстрани на кръста, до бедрото, стърчеше сребърна дръжка.
— Господине...?
Нямаше съмнение. Сесил Б. Демил носеше оръжие на снимачната площадка.
— Забелязах, че съвместяваш две длъжности. С един куршум два заека. Това не ми убягна.