— Не е вярно, господин Демил.
Докато той говореше, братовчед ми се беше качил на платформата и ни гледаше от върха на декора.
— Усърдната работа, за да се навакса изгубено време, винаги се възнаграждава на моята снимачна площадка — казваше господин Демил. — Чака ви бляскаво бъдеще, млади човече. Всъщност... — Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади визитна картичка. — Не знам дали планирате да посетите Западното крайбрежие на Америка, но ако някога стигнете до там, моля, обадете се на служебния ми телефон.
— За обиколката на студиото ли, господине? — Вече бях наясно какво включва това предложение.
— Не. Ще обсъдим възможностите ви за развитие. Впечатлен съм от характера ви. По-недостойните мъже не биха приели понижението. Не мога да ви обещая нищо конкретно, ако дойдете да ме видите, но мога да ви уредя среща с някого от „Парамаунт“. В студиото виждат предостатъчно разглезени холивудски младежи. Мисля, че ще им бъде приятно да работят с човек, който е способен да поеме няколко тежки удара и въпреки това да продължи да се бори за успех.
— Много съм ви задължен, господине. — Пъхнах картичката в един от джобовете на джелабията.
Слънцето вече изгряваше и разкриваше повече подробности от декора, който бяха построили за режисьора: гигантските фараони от черен камък, поставени от двете страни на портата, главозамайващите размери на обелиска; пресъздадените йероглифи и картуши по стените, колесниците със златни колела и постелки от леопардови кожи, селяните, подкарали добитъка и камилите си по склоновете на хълмовете.
Но по някаква причина господин Демил продължаваше да гледа нагоре към платформата, на която братовчед ми се опитваше да прибере увисналия кабел.
— Ей, момче! — Демил засенчи очи. — Повикай някой от осветителите да провери как си си свършил работата.
— Нищо няма да бъде оставено на произвола на съдбата — помаха му Шериф.
Изчаках, докато качващите се по стълбата работници отклонят вниманието на Шериф, и отново се обърнах към режисьора:
— Господин Демил, трябва да ви кажа нещо.
Знаех, че ще ме помисли за луд, ако му кажа, че трябва да затворим снимачната площадка незабавно. Той си погледна часовника, когато Хенри Уилкоксън, облечен като войник на фараона, с нагръдник и къса туника, се приближи с Чико Дей, който беше въоръжен с бележник.
— Побързайте — каза господин Демил. — Вече изоставаме от графика.
Езикът ми не помръдваше. Ако го предупредях, щях да обрека себе си и баща си на сигурна смърт. Ако не кажех нищо, много повече хора щяха да умрат.
— Мисля, че трябва да разместите графика за днес — казах тогава. — Нещо може да се обърка.
— Как така нещо може да се обърка? Господин Хасан, събрали сме десет хиляди статисти и петнайсет хиляди животни за снимките днес. Не можем да си позволим нищо да се обърка.
— Наясно съм, господине. Но трябва да внимавате. Чули сте какво се случи с министър-председателя Насър онази вечер...
— Да, да. — Вече губеше търпение и се обръщаше, за да говори с помощниците си. — Изпратих му телеграма с поздравления, че е оцелял. А сега трябва да проверя...
— Господине, носят се слухове за саботаж — казах по-твърдо.
— Откъде имаш тази информация? — попита Хенри и приглади полите на туниката си върху костеливите си английски крака.
Поколебах се, защото видях, че братовчед ми вече не е на платформата.
— Така се говори сред работниците.
— Защо, за бога, му е притрябвало на някого да провали снимките на филма ни? — попита рязко господин Демил. — Не се занимаваме с политика. Просто снимаме филм.
Нямах време за толкова пространно обяснение. Имамът, братовчед ми, Мюсюлмански братя, Насър и Нагиб; започнех ли, трябваше да му разкажа цялата история на Египет, за да разбере.
— Господин Демил, трябва да тръгваме. — Чико размаха бележника. — Имаме по-малко от десет часа, за да заснемем сцената, преди да стане твърде горещо, за да държим статистите на слънце.
Понечих да кажа още нещо, но ръка ме стисна за рамото. Шериф беше слязъл от платформата, за да види какво става.
— Господин Демил — каза той, сякаш бяха стари приятели. — Исках само да ви пожелая успех днес. Как беше изразът на английски? „Да си счупите крак“, нали?
— Точно това не бива да пожелавате. — Хенри се скова, когато една гардеробиерка му даде да си сложи лъскава диадема.
— Важен е жестът. Успех и на теб, момче. — Господин Демил се отправи към палатката си, но се спря и се обърна към нас с Шериф. — Ей, Чико — провикна се той. — Опитай се да намериш истински костюми на тези двамата и ги изпрати на грим. Изглеждат идеални за сцената.