19
– Какво му каза?
Шериф изчака, докато се качихме отново на платформата, облечени с костюми и сандали.
— Нищо. — Продължих да събирам инструменти и платнища. — Попита ме какво мисля за филма до момента.
— Нима през цялото това време му споделя мнението си? — Шериф не откъсваше очи от мен. — Издаде ли плана?
— Не, разбира се.
Той тръгна след мен, когато взех метла, за да измета опаковките от бонбони и фасовете.
— Кълна се, Али. — Той грабна метлата, за да ме спре. — Ако разбера, че лъжеш, ще те завържа за два коня, за да те разкъсат на две.
— Нищо не съм му казал. Ако му бях казал, вече и двамата щяхме да сме арестувани.
Той пренебрегна думите ми и погледна джобния си часовник. През последните десет минути военното присъствие на снимачната площадка се беше утроило. От главозамайващата височина, на която се намирахме, виждахме отвъд алеята на сфинксовете до насипа край пътя, където двайсет-трийсет офицери от военновъздушните сили обслужваха и пазеха сребристите изтребители „Спитфайър“, които щяха да послужат като машини за вятър за заснемането на Изхода. Още десетки военни и полицаи обикаляха около загражденията от двете страни на сфинксовете и оглеждаха дали животните и селяните са подредени както трябва за снимките.
Когато се обърнах към другия край на декора, видях най-малко четиресет кавалерийски офицери на коне да разговарят с колегите си с костюми на фараонски войници до заграждението за конете.
— Шериф, заобиколени сме от войници. Дори взривът да стане, както твърдиш, не мислиш ли, че веднага ще ни арестуват?
— Няма начин. — Шериф взе изтървана на платформата отвертка. — Хиляди хора чакат сигнал от нас, за да нападнат генералния щаб и да задържат Насър.
— Да, но ако някой от Братството е доносник, ще им каже имената ни. И двамата с теб ще лежим в затвора до живот.
— Ако е дал Бог, няма да стане така — отвърна той и насочи вниманието си към пъплещите долу тълпи. — Много от присъстващите днес войници са тайни агенти на Братството.
— Това все още не ми се вярва.
— Ще видиш. Когато нещата избухнат, те ще започнат да стрелят в краката на всички, които се опитат да избягат. Един куршум в краката, после един куршум в главата, за да ги довършат. Като свине в кочина.
— Господи! — Преплетох пръсти на темето си. — Как може да говориш така?
Започвах да осъзнавам, че терористите, диктаторите и холивудските режисьори си приличаха по това, че не приемаха света такъв, какъвто беше в действителност, а настояваха правилата да бъдат променени заради тях, логиката да бъде изкривена за целите им и животът на всички останали да бъде пренареден според техните очаквания.
— Трябва да си го представиш предварително. — Шериф започна да рисува с отвертката във въздуха. — Аллах е дал на Пророка смелост да влезе в неравна битка при Бадър. После му е дал победа, която изглеждала абсолютно невъзможна. Несъмнено може да даде победа и на нас срещу Насър и Холивуд. Ако не биваше да правим подобно нещо, досега да е намерил начин да ни спре.
Отдолу долетяха силни гласове. Група американски работници се качваха по стълбата, за да направят един последен оглед и да се уверят, че всичко е подготвено, преди да скрият външното скеле на декора.
— Не мога да участвам в това. — Тръгнах към стълбата, за да сляза незабавно долу. — Няма да се изправя пред Страшния съд с това бреме в сърцето си.
— Али, погледни нататък. — Шериф посочи с лъскавото острие на отвертката. — Третият сфинкс отляво. Какво виждаш?
В далечината сред навяващия пясък едва различих жена, облечена като еврейска робиня, с дреха от зебло и шал на главата. Твърде далеч бях, за да видя чертите на лицето ѝ и кичурите руса коса, които навярно се бяха изплъзнали от забрадката, но нямаше съмнение коя е заради самоироничния начин, по който позираше пред фотографите, скупчили се около полегналите статуи на зверове с човешки лица, с ръка на кръста и глава, отметната назад в престорен, заслепен от слънцето блян.
— Знаеш ли какво си мисля от край време? — подсмихна се Шериф. — Тя нямаше да има шанс да се реализира като актриса дори в египетски филми. Лицето ѝ е твърде широко, а задникът ѝ е твърде дебел.
— Млъкни!
— Така и не разбрах какво намираш в нея. — Той чукна игриво върха на отверката в носа ми. — Тъпа безбожна крава. Виж. Вече загубиха интерес към нея...
Един-двама от фотографите се бяха откъснали от групата и се бяха насочили към друга жена, която вървеше по обрамчената от сфинксове алея с господин Демил. Тя носеше привличаща окото широкопола шапка с мека периферия; големи слънчеви очила; бяла блуза; черна пола и съдейки по отпечатъците в пясъка, обувки с петсантиметрови тънки токчета. Въпреки това се движеше като на моден подиум. Когато свали шапката и очилата, видях, че това е американската актриса Ивон де Карло, която щеше да играе ролята на една от жените на Моисей. Всички фотографи веднага зарязаха Мона и хукнаха към актрисата. Тя отметна черната си като абанос коса и зае естествена поза, при която слънчевата светлина отблясваше перфектно по скулите ѝ.