Отново насочих поглед към Мона и видях, че е кръстосала неловко ръце пред гърдите си и се оглежда наоколо, като се стараеше да не издава недоволството си, че друга жена е привлякла вниманието вместо нея. Жена, която беше по-слаба, по-бяла, по-американка и навярно, за западняците по-привлекателна.
Мисля, че в живота на повечето от нас настъпва момент, когато осъзнаваме, че никога няма да станем такива, каквито сме си мечтали. Мона никога нямаше да стане звезда, нито дори да получава малки роли като майка си. Мечтата ѝ се изплъзваше, както моята се беше изплъзнала преди няколко седмици. Въпреки това тя се усмихна смело, сякаш това не я притесняваше ни най-малко. Тогава осъзнах, че все още съм влюбен в нея.
— Тя е развратница и неверница. — Шериф насочи отвертката между очите ми. — Но ако ти си изпълниш дълга, нищо няма да ѝ се случи.
— Защо да ти вярвам? — Отблъснах инструмента от лицето си. — Непрекъснато ме лъжеш.
Маската беше свалена. Осъзнах, че дълбоко в себе си Шериф винаги ме бе презирал. Просто досега не го бях забелязал, защото си мислех, че ме обича като свой братовчед.
Той прибра отвертката в джоба си и ми подаде три от закъснителите, които купих от англичанина.
— Свържи и останалите — каза той. — Тогава няма защо да се тревожиш, че някой ще я издебне и ще ѝ пререже гърлото.
Потупа ме по гърба и ме отпрати. Докато слизах по стълбата, се разминах с работниците, изпратени от господин Демил да проверят дали сме си свършили добре работата. Докато стъпя на земята, вече бях изпаднал в състоянието, което днес наричат „паническа атака“. Светът се въртеше около мен като кончета на въртележка.
Потърсих с поглед Мона, но тя вече беше изчезнала сред многобройните фотографи, наобиколили Ивон де Карло.
Вместо това видях господин Демил да върви към режисьорската палатка, следван по петите от Хенри с костюм и диадема, не само за да играе в сцената, но и за да инструктира статистите, когато се наложи. Аз тичах след него, като си мислех, че ако му покажа закъснителите в ръката си, той ще разбере опасността. Но един младок с детинско лице от военната полиция застана на пътя ми, едрата му фигура компенсираше напълно липсата на опит, изписана на лицето му.
— Забранено е — каза той. — Никой друг няма право да влиза.
— Моля ви, спешно е.
Едва зърнах вътрешността на палатката. Приличаше на шатрата на холивудски император, преместил се в Северна Африка. Дъските, подредени върху пясъка, бяха застлани с османски килим, от четири страни бяха закачени гоблени, а пет-шест шезлонга обрамчваха застлана с ленена покривка маса, където стоеше подробен умален модел на целия декор, чак до миниатюрните сфинксове и стотиците фигурки, разиграващи сцената, която предстоеше да бъде заснета. Господин Демил пушеше лула и поставяше миниатюрни колесници по местата им, докато асистенти си водеха бележки върху окъсаните от четене страници на сценария.
— Уверявам ви, че ще отнеме само няколко секунди — казах аз.
Възнамерявах да връча на режисьора закъснителите и да оставя всичко останало в ръцете на Бог, но тогава се обърнах и видях други двама полицаи да преминават с джип и осъзнах, че единият от тях е приятелят на братовчед ми Осман. Не знам защо си мислех, че е бил задържан при масовите арести след атентата.
— Спешно е — казах умолително, докато един сервитьор, суданец с бяло сако, мина покрай мен и влезе в палатката с чай и закуска на поднос.
— Предупредих те любезно. — Войникът на пост пред палатката вдигна пушка. — Върви си, преди да ти разбия физиономията и да те арестувам.
Побягнах и усетих вкуса на кръв в устата си. Представях си как хиляди хора бягат от експлозиите, после Осман и другарите му ги застрелват в краката и гърдите. Хукнах към кухненската палатка, като се молех на Аллах да ми помогне да предотвратя катастрофата. Готов бях да приема всеки знак какво да направя, всяка помощ от Всевишния без колебание или съмнение.
Отговорът на молитвите ми дойде под формата на прегърбената фигура на Реймънд Гарфийлд, който излезе мудно от кухненската палатка с бомбе и слънчеви очила. Спря и се опита да си запали френска цигара под палещото слънце. Ръката, с която държеше кибритената клечка, трепереше, изглежда, страдаше от махмурлук. Не знам как си въобразяваше, че ще може да държи стабилно камерата по-късно.