Невъобразимо силно скърцане проряза какофонията, звук толкова висок и пронизителен, че хората започнаха да запушват уши и дори животните замлъкнаха стъписано, освен гълъбите в клетките до портата, които запърхаха неспокойно с криле. Отвисоко се разнесе глас.
— Народе на Египет!
Сесил Б. Демил държеше микрофон вместо мегафон. Гласът му звучеше от високоговорителите от двете страни на портата.
— Настъпи денят, който очаквахте цял живот...
Говореше по същия начин, когато изпълняваше ролята на разказвача във филмите си — бавно и тържествено, сякаш думите трябваше да бъдат издълбани в камъка. Всички спряха на място; хора и животни се споглеждаха нервно, сякаш сам Аллах бе избрал този момент, за да се обърне към всичките си живи творения.
— Днес се ражда човешката свобода...
Суданският козар до мен, много тъмен мъж с племенна роба в зелено и червено и кльощави ръце, толкова черни, че чак синееха, вдигна длани към небето. Защо Бог би се обърнал към тях на езика на колонизаторите? Но тогава се обади втори глас, който започна да превежда на арабски.
— Ala-youm milad horreyet al-ensan...
Вдигнах очи и видях, че Насър е на върха на портата до господин Демил. След като се изказа, той върна микрофона на режисьора.
— Когато дадем сигнал, искам да видя всеки един от вас да играе, да изразява емоции, да се раздава докрай — каза режисьорът и обгърна огромното множество с жест. — Искам да последвате Моисей и да останете в историята.
Тълпата се раздели и напред излезе Чък с роба и брада, размахал тояга във въздуха. Възклицание на страхопочитание изригна от множеството:
— Муса! Муса! Муса!
— Запомнете — отекна гласът на господин Демил сякаш от небето, — поколения наред вие сте били роби, управлявани от тирани. Но е дошъл денят на избавлението ви. Carpe diem! Уловете мига! Искам да видя всеки един от вас да играе като за „Оскар“!
Козарят поклати глава, когато Насър взе микрофона в опит да преведе и тези думи. Но нямаше смисъл. Само защото тези хора живееха в колиби от кълчища и не знаеха какво е „Оскар“, не означаваше, че са невежи. Наясно бяха, че фараони винаги ще има.
— А сега поемете напред и се превърнете в светлина за народите! — заяви господин Демил, след като отново взе микрофона. — Нека свободата отекне от връх на връх в тази планина! Чуйте ме, о, израилтяни! Вие сте избраният от Бог народ!
— Allahu Akbar! — провикна се Насър, когато Демил му подаде микрофона. — Haz sa’eed!
Отново се заоглеждах за Мона. Ако се забавеше още малко, щеше да закъснее. Зърнах Шериф, който все още се мъчеше да поправи колелото на волската каруца, и тъй като не ме наблюдаваше, използвах момента, за да хукна отново към портата.
— Забравих една факла вътре — казах на дърводелците, приключили с последния оглед, когато минах покрай тях.
Вмъкнах се в тесния отвор в долния край на северния пилон. Чувствах се много странно тук, зад декорите. Все едно се намирах в друга историческа епоха, без да мога да видя как изглежда отвън. Чувах гласовете на статистите, трополенето на ботуши и обувки по платформата високо горе, както и свистенето на вятъра по външните панели. Усещах мириса на напечени от слънцето животни и бензина в генераторите, които захранваха цялата техника с електричество. Усещах клаустрофобичната близост на въздуха и пустинната жега около заграждението, докато се промъквах вътре.
Но тогава слънцето се премести малко и тънък лъч светлина проникна през процепите на фасадата. Това беше достатъчно, за да видя, че натрупаните на купчини чували сега или липсваха, или бяха разкъсани. А от тях не се бяха разлели тротил или амониев нитрат, а обикновен бежов пясък. Закъснителите и детонаторите също бяха изчезнали.
— Али, къде са чувалите? — изписка братовчед ми, все едно го бяха сграбчили за топките.
Проследил ме беше с отвертка в ръка и се оглеждаше трескаво.
— Само преди няколко минути тук имаше над двеста килограма експлозиви — изкрещя той, докато горе господин Демил и Насър продължаваха да говорят. — Какво си направил с тях? И онези от камиона с камерата ли извади?
— Нищо не съм пипал.
— Лъжец! Ще те убия!
Изскочих на дневна светлина и хукнах да бягам от него. Веднага се натъкнах на група селянки с малки деца и без да искам, блъснах една ниска и набита жена, която се развика, че я опипвам. Опитах се да се върна назад, но мучащ вол ми препречи пътя.