Асистент-режисьорите започнаха да викат на всички да се отдръпнат назад към средата, за да изглежда тълпата по-голяма, и потокът от хора ме повлече към мястото, на което братовчед ми ме търсеше сред каруци, сандъци и камили, блеещи като стари беззъби развалини. Огледах се отчаяно за Мона, извиках името ѝ, но тогава Шериф ме забеляза и тръгна към мен. Слънцето блещукаше върху отвертката в ръката му.
— Някой да вземе инструмента от ръката на този мъж — провикна се господин Демил. — Това е пълен анахронизъм.
Пълчищата отново се размърдаха, вдигнаха ме от земята и ме повлякоха обратно към портата сред стада овни и волове; ревящи пеленачета и блеещи кози; рояци от египтяни, маскирани като израилтяни; имах чувството, че съм се озовал в стенеща и виеща Вавилонска кула, движеща се странично.
Насър беше слязъл от портата и вече напускаше снимачната площадка с джип. Междувременно група от войниците му, облечени със сценични костюми, бяха започнали да изкарват колесниците, а слънцето блещукаше по шлемовете, щитовете и копията им. Юл Бринър беше в първата колесница, без задължителната цигара. Юздите държеше майор от кавалерийския полк.
— Али, върни се. — Шериф се опитваше да си проправи път до мен, намерението му да ме намушка беше видно като светлината, отблясваща от отвертката. — Трябва да говоря с теб.
Започнах да се провирам покрай талиги, натоварени със златни идоли, зави ми се свят, стори ми се, че зърнах Мона близо до Чък отпред, но тогава прогърмяването на изстрел ме спря. Гърбът ми се сгърчи. Братовчед ми беше извадил револвера си и ме беше застрелял, убеден бях в това. Но тогава погледнах назад към портата и видях господин Демил на върха на арката да сочи слънцето, струйка дим се издигаше от пистолета, с който беше дал начало на снимките.
— Снимаме! — извика той на микрофона, а египетският му асистент преведе по мегафона.
Хиляди гласове избухнаха около мен, всички повтарящи една и съща дума на английски и арабски, когато гълъбите бяха пуснати от портата и се разхвърчаха хаотично като разкъсани страници, разпилени от силно течение.
При други обстоятелства зрелището щеше да бъде великолепно. Океан от цветове, разливащ се по пясъка. Мъже и жени на всякаква възраст с дрехи във всички разцветки на оранжево, лилаво и зелено. Те носеха златни делви и идоли на носилки и качваха сбръчкани старци в мръсни хамаци, окачени на дървени пръти; размахваха коси и палмови листа, носеха тлеещи кадилници и мехове с вино, окачени на дълги пръчки. Жени с обрулени лица и катраненочерни забрадки крепяха дървени клетки с птици и кошници с квасен хляб на главите си. Камили носеха смокинови дръвчета на гърбиците си, а малки деца се друсаха на гърбовете на волове като на трамплини. Мъже с мощни, лъщящи от масло гърди, дърпаха каруци със слама и теглеха лодки, направени от маслиново дърво и боядисани кожи от носорози. Забулени жени подаваха глави от покрити каруци и надаваха пронизителен вой иззад воалите, а цъкането на езиците им върху небцата наподобяваше звука на развиващ се килим.
Всичко беше подредено парченце по парченце от виртуозен режисьор с визия, прецизна почти колкото на Аллах. Но единственото, за което си мислех в този момент, бяха експлозивите в камиона с камерата, за който братовчед ми спомена. Зърнах за миг шала на Мона, когато тя премина зад Чък и тръгна право към камиона с камерата.
— Бомба! — извиках с цяло гърло. — Qunbula!
Първоначално ме чуха само няколко души; гласът ми се изгуби сред виковете, мученето и цвиленето на животни и бръмченето на въртящите се перки на самолетите в далечината.
Обкръжен бях от снопове пшеница, реки от овце, напукани глинени делви, шейни, отрупани със статуи, буйни дълги бради, зеленчуци и чували със зърно, сини и златни племенни знамена, горящи факли, пляскащи ръце и извисяващи се стени от потна кожа. Босоноги момичета караха гъски с пръчки, докато малки момченца тичаха след избягали кози с викове yam. Мускулест мъж с огромна черна брада се тътреше с мрежа, пълна с фурми, висяща от пръчка на рамото му, без да забелязва, че една камила зад гърба му къса невъзмутимо плодовете с огромни криви зъби. Жена, не по-висока от Шърли Темпъл, с лилава роба някак си крепеше дървена кобилица на раменете, на която от едната страна беше окачен кош с тухли, а от другата страна се беше сгушило малко спящо дете. Черно магаре спря внезапно и понечи да седне, с което заплаши да предизвика огромно задръстване. Момче на около шест годинки задърпа въжето му, а две момиченца започнаха да го бутат отзад, докато магарето се изправи и отново потегли напред.