Отново извиках Qunbula! и статистите непосредствено пред мен се обърнаха и за малко да изпуснат една мумия на носилка, която трябваше да е патриархът Йосиф.
Затичах се напред към мястото, където бях зърнал Мона, и наоколо се разхвърчаха царевични кочани и чували с брашно.
— Всеки момент ще избухне бомба! — извиках на английски, сякаш гърдите ми пламтяха. — Qunbula! Всички ще умрем!
Наоколо хората започнаха да се блъскат в опит да се разпръснат. Видях няколко асистенти да се промъкват сред тълпата от двете страни, за да предотвратят фатална блъсканица.
Аз обаче мислех единствено как да спася любимата си. Краката ми затъваха в пясъка, докато тичах към мястото, на което я бях зърнал, опитвах се да вдъхна сила на крайниците си, за да я намеря. Няма друг Бог освен Бог, няма друг Бог освен Бог. С готови да се пръснат дробове, стиснах зъби и се помолих мускулите ми да издържат. Напред тълпата се разреждаше, докато самотният мъж с тоягата вървеше към камерата в каросерията на камиона, който се движеше с двайсетина километра в час. Отново извиках името на Мона и хукнах към мъжа, като изблъсквах хората от пътя си.
С крайчеца на окото си зърнах Хенри да препуска с колесницата си извън рамките на кадъра, хванал се здраво, докато офицер от кавалерията шибаше конете с камшик.
— Али, съсипваш кадъра! — извика той през мегафона си. — Моля те, напусни сцената.
Разритах патици и кокошки от пътя си, когато видях Мона и отново я изгубих от поглед. Озърнах се назад и видях напираща тълпа, носеща се към мен, която щеше да ме отнесе като цунами, когато крилата на портата на Пер Рамзес потрепериха на жегата, сякаш всеки момент щяха да се разхвърчат на парчета.
Неудобните сандали ме забавяха, затова ги изхлузих тичешком и горещият пясък опари стъпалата ми. Извиках името на Мона с целия въздух, който беше останал в дробовете ми. Сякаш в кошмар, тя най-сетне спря и се обърна тъкмо в мига, в който ме обкръжиха разярени асистенти и охранители, насочили оръжия към главата ми. Хенри пристигна с колесницата си, за да ме нахока. Тогава зърнах братовчед ми да изчезва сред тълпата.
Паднах на колене и вдигнах ръце, че се предавам, оставил се изцяло в ръцете на Всемогъщия. Знаех, че здравата съм я загазил, но поне Мона и другите статисти вече се бяха отдалечили на безопасно разстояние от потенциален взрив. Благодарих на Бог за това.
Радиостанцията на Хенри изпращя:
— Трябва да прекъснем — разнесе се гласът на Чико сред шума. — Нещо не е наред.
Хенри натисна копчето на радиостанцията, която изглеждаше нелепо с костюма му на древен египетски воин.
— Какъв е проблемът?
Чух объркани гласове да се надвикват.
— Господин Демил е припаднал — викаше Чико Дей сред глъчката. – Изглежда, е получил инфаркт.
Шериф беше повален до мен, войнишки ботуш го настъпи по врата и най-сетне изтръгнаха отвертката от ръката му. Докато му закопчаваха белезниците, той успя да обърне напластената си с пясък брада към мен и се разсмя.
— Смешно ли ти е? — попитах аз задъхано.
— Да — отвърна той. — Защото се получи.
— Какво?
— Няма значение. — Той отпусна лице в пясъка и затвори очи като дете, готово за следобеден сън. — С Бог всичко е възможно.
6 май 2015 г.
До: CecilBAbdul@protonmail.com
От: GrandpaAli71@aol.com
Алекс,
Радвам се, че жена ти е добре. Аз също съм добре, слава на Бог, въпреки че докторът иска да ми назначи още изследвания. Най-много би ми помогнало да науча, че най-накрая си дошъл на себе си и си хванал самолет, за да се прибереш у дома.
Дотогава.
Твой във вечна вяра,
Дядо
21
Тогава ни хванаха и ни повлякоха към портата на Пер Рамзес. Видях господин Демил на носилка — носеха го като император в кралски паланкин. И досега нямам представа как го бяха свалили от високата порта. Жив беше, но в тежко състояние. Изглеждаше блед и крехък, когато го натовариха в линейка. Исках да се провикна и да се извиня, че му съсипах кадъра, но пазачите ме удариха в тила и ме сритаха в задника, след което ме качиха принудително на една камионетка, с ръце, оковани зад гърба.
Надуших страха и отчаянието на мъжете, които вече седяха вътре, когато войниците се качиха след мен и се заеха сериозно да ме бият. Започнаха с юмруци и палки, после ме повалиха на земята и започнаха да ме ритат с тежките си ботуши. Когато се опитах да се претърколя на една страна и да се свия на кравай, един ефрейтор ме прикова с коляно върху гърдите, започна да ми бие шамари и да пита къде са останалите експлозиви и съучастниците ми.
Двигателят заработи и камионетката потегли с рязко раздрусване. Пред очите ми всичко се размаза от сълзи и ми се зави свят от гадене. Извърнах лице, за да не се задавя със собственото си повръщано. Братовчед ми и Мустафа, когото не бях виждал днес, седяха на странична пейка, оковани с белезници. Професор Фарид седеше срещу тях, все още облечен с готварската униформа. Не знаех как бяха успели да ги заловят толкова бързо. Не разбирах и къде се бяха дянали експлозивите, нито защо братовчед ми се беше разсмял. Сигурен бях единствено че информаторът си беше свършил добре работата. Ритник в брадичката прекъсна размишленията ми и пред очите ми причерня.