Господин Демил отново го пренебрегна.
— Правилно ли съм разбрал от автобиографията ви, че самият вие сте начинаещ режисьор, господин Хасан?
— Да, господине. Заснех късометражен филм, докато бях студент.
Реших да премълча, че също така съм кинокритик на свободна практика. Филмите на Сесил Б. Демил невинаги получаваха добри отзиви от критиката и знаех, че тази тема може да се окаже чувствителна.
— Забележително постижение за млад човек като вас — повдигна вежди господин Демил. — Повечето хора в Америка не биха имали дързостта дори да опитат.
Мислех си да му разкажа повече за филма си, но реших да се въздържа. Самото му заснемане беше един вид постижение, но сюжетът беше повърхностен — историята на момче и момиче, които се губят по улиците след революцията, а отгоре на всичко нямах представа как да режисирам играта на актьорите и как да монтирам кадрите. Щях да умра от срам, ако го покажех на бележитите гости.
— Филмът беше едно скромно начало, господине — отговорих. — Надявам се да науча много повече, докато работя по тази продукция. Всъщност много бих искал един ден да посетя Съединените щати и да видя студиото ви.
— Ако някога дойдеш в Лос Анджелис, обади се на секретарката ми — кимна господин Демил. — Ще ти организираме обиколка на „Парамаунт“.
Усмихнах се лъчезарно, защото си мислех, че вече съм му станал симпатичен. Въпреки всичките си знания за киноиндустрията, все още нямах представа, че такива обиколки се организират за всеки посетител, който има долар и петдесет, за да си купи билет.
— Благодаря ви, господин Демил. Ако позволите, също така с радост ще ви заведа до някои местни забележителности, които навярно бихте могли да използвате във филма си. Не само пирамидите и Сфинкса. Мога да ви покажа езерото, което синът на Ибн Тулун напълнил с живак и покрил с кожи, за да може всяка нощ да спи върху него като на гигантска постеля, докато любимите му рецитатори на Корана припявали от брега...
— Звучи като някой от гуляите на Ерол Флин от доброто старо време — отбеляза господин Уилкоксън и повдигна красноречиво прошарените си вежди.
— Благодаря, господин Хасан, но вече сме избрали местата, на които ще снимаме – каза режисьорът. — Достатъчно е просто да ни закарате навреме за срещите.
— Разбира се, господине.
Минахме по моста и видях, че някои от улиците около музея са блокирани с бариери и коли на военната полиция. Първоначално бях по-скоро разочарован, отколкото обезпокоен. Също като теб, Алекс, аз бях градско чедо и исках да покажа на гостите родния си град в пълния му блясък.
Макар да копнеех да стана американец, все още обичах Кайро. Обичах да чувам призивите за сутрешната молитва, докато слънцето се показваше над стърчащите като комини на фабрики минарета. Обичах мелодичния глас на мюезина, който се опитваше да убеди вярващите, че е по-добре да се помолят, отколкото да спят. Обичах червените общински автобуси, които спираха на площад „Тахрир“, и метачите, обикалящи с метлите си по малките улички около пазарите. Обичах палмовите листа, които се издигаха в небето като ръце в молитва. Обичах френските градини и балкони на вилите в жълто и бяло, обрамчили булевардите като сватбени торти; обичах дори мишеловите, които кацаха по парапетите от ковано желязо. Обичах мириса на прах в старите дворове и мириса на ароматен тютюн, носещ се от кафенетата по тротоарите. Обичах да чувам гласовете на Франк Синатра и Ум Кулсум да се преплитат от различни посоки, сякаш пееха дует насред улица „Сюлейман паша“. Обичах игривите очи и белите крака на ученичките, поели с велосипеди на училище. Обичах река Нил, когато беше маловодна през пролетта и лодките по нея се движеха бавно; обичах я, когато станеше пълноводна преди жътва и лодките къщи покрай брега се люшкаха от шумни тържества. Обичах старите паметници и забележителности и богатата им история — портите на завоеванието; куполите на султаните, сякаш изваяни от захарен памук; извисяващите се кули и руините, оставени от династиите на Фатимидите и Мамелюците, роби, станали господари и отново паднали. Обичах шегите, разбираеми само за истинските кореняци, и магазинчетата, в които ти продаваха най-отбрани бижута на изгодна цена, ако знаеха, че си местен. Обичах работилниците на златарите, платнищата на майсторите на шатри и сергиите на сарачите; благоуханията от магазинчетата за тамян и кушари; пазарите за птици и камили; и кафенетата, които стояха отворени до малките часове на нощта и затваряха малко преди утринните молитви, когато мюезините се прозяваха и подхващаха отново напевите си.