Выбрать главу

— Това е отживелица на старите кафенета — каза Кендра ентусиазирано. — Нора, трябва да отидеш и да им прочетеш някой от твоите разкази. Ще умрат от страх.

Нора остави чашата и драматично прочисти гърлото си.

— Беше тъмна, буреносна нощ …

Сам се засмя.

— Вятърът духаше силно през стъклата на прозорците …

— Някъде изкънтя изстрел … — продължи Нора.

— И мен ме извикаха на работа — измънка Люк.

Смехът на Кендра беше дълбок, сърдечен и приятен. Реган я погледна и се усмихна, радостна да я види напълно отпусната. В средата на четирийсетте, Кендра беше добра актриса, чиято кариера досега беше преминала изцяло в телевизията. Реган знаеше, че Кендра е споделила с Нора, че се притеснява за дебюта си на Бродуей.

— Добре, приятели — каза пилотът. — Готови сме за тръгване. Моля, затегнете коланите си.

— Следваща спирка — каза Нора, като зае мястото си — Аспен и нашият усмихнат пазач Ибън …

ГЛАВА ПЕТА

АСПЕН

Неделя, 25 декември

Луис беше обзет от чувството на нервно благополучие. Нещата вървяха добре. Нямаше нито една празна маса за коледната закуска.

Заведението беше пълно. Келнерки, които вземаха поръчките и препълваха чашите с кафе и шампанско, клиенти, поздравяващи се с въздушни целувки и деца, сграбчили любимите си играчки. А беше отворено отдавна. Отзад тихо звучеше коледна музика, а навън валеше сняг.

„Всичко е идеално, помисли си Луис и заглади реверите на червения си кадифен смокинг. Ако можеше да продължи така и да мине голямото събиране в Четвъртък, щях да си отдъхна“.

Вече няколко месеца, докато разходите за изграждането на ресторанта растяха Луис се чувстваше като Страхливия лъв от „Магьосникът от Оз“ — прекалено уплашен, за да спи и страхуващ се от вещици, летящи на метли над главата му. За Луис те всички бяха с лицата на инвеститорите му.

Семейство Грант беше настанено на една от централните маси. Те бяха организирали голямо парти миналата нощ и бяха част от висшето общество на Аспен. Ивон и Лестър имаха две малки деца. През последните няколко години редовно организираха празненства за Бъдни вечер, където децата на всичките им приятели посрещаха Дядо Коледа. Ивон жестикулираше към Луис.

Той забърза към нея. Ивон беше хубава жена, без никакви признаци на умора, каквито повечето млади жени имаха, особено по празниците. Тя изглеждаше свежа и отпочинала. „А и защо не, помисли си Луис, вероятно не е измила и една чиния от десет години насам“.

— Луис, скъпи — каза тя и постави накичената си ръка с хубав маникюр върху неговата. — Наистина трябва да се обадя на икономката си и да я помоля да направи повече ябълков пай за довечера. Забравих да й кажа, че сме поканили още няколко души.

Без да продума, Луис бръкна в джоба си и извади клетъчния си телефон, задължителен елемент в добрите заведения. Той го отвори и церемониално го подаде.

— Мадам, …

— Благодаря ти — Ивон започна да набира номера, след това се намръщи и се обърна към мъжа си. — Сладурче, как ни беше номерът? Винаги го бъркам с този в къщата ни на Хаваите.

Лестър извади черния си бележник и провери.

— Позволи ми — каза той любящо, взе телефона и после й го върна.

Ивон се усмихна на децата си и махна въображаемо мъхче от модния си ръкав, докато чакаше Беси да се обади.

— Джош, миличък — обърна се тя към сина си. — Защо не хапнеш още малко?

— Не искам — обясни четиригодишният й син.

— Само няколко малки, сладички хапки за мама.

— Не.

Накрая тя заприказва.

— Беси, къде се бавиш толкова? — Усмивката й бързо изчезна. — какви ги говориш? Чакай. Лестър, картината на Гуглион от библиотеката … Ти ли си я преместил?

— Разбира се, че не!

Ивон започна да говори превъзбудено.

— Беси отишла там да чисти с прахосмукачката преди няколко минути и открила, че картината я няма. Никой не би трябвало да е бил там вчера, децата с дойката бяха в кръглата стая, а ние бяхме в хола. Кой може да я е взел? — Тя се обърна към децата. — Видяхте ли някой да влиза в библиотеката?

— Никой, освен Дядо Коледа — отговори Джош пръв. — Той ме попита и аз му казах, че там има малка тоалетна, но вероятно ще е твърде дебел, за да я използва.

— Дядо Коледа! — изпищя Ивон. — Той е взел безценната картина. Къде може да я е отнесъл?

— Той каза, че ще се върне отново на Северния полюс — практично обясни петгодишната й дъщеря, Джули. — Пътят е дълъг и той трябваше първо да мине да се изпишка.

Луис почувства, че в него са надига вълна от страх, когато другите посетители започнаха да зяпат. „Какво съм направил?“ — помисли си той.