— Мамо, моля те — каза Реган, обхваната от чувство за надвиснало нещастие.
Кендра отвори съдомиялната машина.
— Пълна е — каза тя равно. — В къщата на пазача има отделна миячна машина — бързо отиде до бара за закуска и светна лампите, които осветяваха мястото за сядане и ахна.
— О, боже!
— Какво? — изкряка Реган.
— Там, и там, и там — Кендра сочеше празните места по стените. — Картините ми — изстена тя. — Красивите ми картини.
— Моля те, Господи, дано не е Ибън — молеше се Реган, като се опитваше да си спомни името на светеца, отговарящ за безнадеждните случаи.
ГЛАВА ШЕСТА
Ида Бойл отвори вратичката на фурната на дъщеря си Дейзи, за да хвърли едно око на пуйката, която се печеше вътре.
— М-м-м — промърмори си тя и мушна вилицата във вътрешността на птицата, опитвайки се да извади малко от пълнежа, който изглеждаше златист и хрупкав.
— Мамо — обади се Дейзи зад нея. — Какво правиш? Не трябва да отваряш фурната, докато работи.
— Само опитвах, скъпа, само опитвах. Нищо не развалям. Доста пуйки съм сготвила, дори и преди да се родиш, и баща ти винаги казваше, че са много вкусни — обърна се Ида към нея, като духаше вилицата си. — Дано не сме прекалили с лука.
Дейзи издърпа един стол за майка си до кухненската маса.
— Тази група ще яде всичко. А сега седни малко, майко. Прекалено дълго стоиш на крака.
— Ако се заседя за повече, никога няма да стана — каза Ида, като се отпусна на стола. — Можеш ли да ми разтриеш малко гърба?
Дейзи, опитна масажистка, която обслужваше уморените и болезнени мускули на скиорите в Аспен, се съгласи. Сложи ръце на раменете на майка си и започна да ги масажира.
— Как е?
— Ти си най-добрата, Дейзи, затова си и винаги толкова заета.
Дейзи беше на четирсет и шест години. Бе дошла в Аспен от Охайо през 1967 година, когато беше на осемнайсет. Слухът за свободния дух на Аспен и отношението „всичко може“ беше достигнал до постоянно нарастващия брой хипита по цялата страна. Току-що завършила гимназия, Дейзи беше яхнала малкото си червено фолксвагенче и бе тръгнала из страната заедно с две нейни приятелки. Не бяха планирали да се установяват в Аспен, може би само да прекарат лятото там, а после да отидат в Калифорния, където тънкият занаят наистина процъфтяваше.
На Дейзи обаче не й било писано. На една седяща стачка тя срещна Бък Фрашър. Забеляза го през претъпканата поляна, защото носеше фланелка като нейната. Пронизан от Купидон, той отиде при нея и никога не си тръгна. „Колко тъпо, мислеше си Дейзи понякога. Аз единствена от всички не бях помисляла, че ще се оженя толкова рано“. Тя и Бък се бяха впуснали щастливо в живота и не се бяха обръщали назад.
Бък си намери работа, като даваше моторни шейни под наем през зимата. През лятото работеше в строителството. Дейзи стана масажистка, посещаваща домовете на клиенти, от холивудски звезди, до обикновени хора с болки в гърба.
— По-добре ли си сега? — попита майка си тя, като се насочваше към мивката, за да си измие ръцете.
— Малко по-добре — отвърна Ида, като се протягаше назад, за да попита рамото си под кафявото найлоново яке. Това беше любимият й тоалет — якето със съответстваща пола и бледо жълта блуза с жабо. Въпреки че Ида работеше в химическото чистене, най-голямото му достойнство беше лесната поддръжка.
Ида беше в средата на седемдесетте. Имаше приятно лице, оградено от пригладена коса, големи очила и разбираща усмивка, която приветстваше клиентите, носещи изцапаните си дрехи, разстроени, че може би никога повече няма да могат да ги носят отново. Тя винаги обещаваше, че ще направят каквото е възможно, а ако това се окаже недостатъчно, за да се махнат досадните петна, ще пуснат дрехите отново в пералнята. Ако всички тези усилия не помогнеха, Ида имаше тежката задача да сложи ярко оранжева лепенка на етикета, което винаги правеше с начумерено лице. Тя мразеше това.
Ида все още живееше в Охайо, но всяка година идваше да прекара два-три месеца с Дейзи и семейството й. Месният магазин за химическо чистене винаги се нуждаеше от помощници и благодарение на опита на Ида като перач в Колумбос, тя беше назначена на половин ден, когато идваше в града. Имаше си бележник за автографи и когато в магазина идваха звезди, ги караше да се подписват.
Доставяше й също огромно удоволствие да рови по джобовете им, надявайки се да открие нещо интересно, с което след това да се похвали на момичета в Охайо, когато се върнеше през пролетта. Но, разбира се, винаги връщаше всичко.