— Знам, че и приятелите й, семейство Грант, също са ми бесни.
— Бинго — каза Реган.
— Много ми помагаш. Ивон Грант ми се обади да ми се накрещи след като Кендра й разказала за Ибън. Какво мислиш ще си помисли асоциацията „Спасете миналото на Аспен“ (Не е ли тъпо име?). Та аз съм свързан с крадеца, който току-що ограби две видни гражданки на Аспен.
— Не мисля, че ще са много доволни — съгласи се Реган. — Но, Луис, не можем да бъдем сигурни, че Ибън е виновен.
Той я погледна удивено.
— Че защо пък не? Проблемът на нас двамата с теб е, че сме свестни, доброкачествени оптимисти. С други думи, големи глупаци. Трябваше да не казвам на Кендра, а първо да ти разкажа на теб и ти да я предупредиш.
— Благодаря, че ме намеси — каза Реган язвително. — Прехвърляш вината. Първо на първо, защо трябваше да ми казваш за миналото му?
— Съжалявам — извини се Луис. — Реган, ченгетата ще дойдат да говорят с мен сутринта, след като са разбрали вече всичко за него. Ще останеш ли с мен?
— За нищо на света не бих го пропуснала.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Човекът, известен в професионалните среди като Койотът, бе прекарал много забавна Коледа. Той напълно бе оборудвал усамотената къщурка в която Уилийн, Джуд и техният неканен гост Ибън бяха отседнали. Беше прекарал кабел по телефонната линия, свързвайки оборудването си със скритите камери. Добра сделка, като се има предвид, че не само чуваше, а фактически виждаше всяко тяхно действие на сложните портативни телевизори, които бяха основен инструмент в неговата работа.
Отначало когато чу Уилийн и Джуд да правят трогателния си план да отвлекат Ибън и да откраднат картините от къщите на Грант и Ууд, той се позабавлява с идеята отново да ги изпревари.
После реши, че това би била сериозна грешка. Картините в къщата на Ууд бяха дреболия в сравнение със стойността на картините на Бийсли. Дори „Гуглион“-а от къщата на Грант, оценен на един милион долара, не си заслужаваше риска.
Койота се пазеше за четвъртък вечер.
Цялата аспенска общност щеше да говори за предполагаемата вина на онзи нещастен глупак, Ибън Бийн, а това беше повече от подарък за него. Никой не би и помислил дори, че Ибън може да се върне и да опита да открадне картината на Бийсли пред очите на шестотин зяпачи.
Койота се протегна напред. Сега нямаше много какво да се гледа. Уилийн и Джуд бяха на път за града да пийнат по нещо в Тимбърлайн с хората, излезли да пообиколят в коледната нощ. Ибън Бийн зяпаше тавана. Ръцете му шаваха, така че той сигурно се опитваше да развърже възлите, които Джуд беше бързал толкова внимателно.
— Хайде, давай! — каза Койота на глас. — Иска ми се да можех да ти помогна, приятелче. Защото ти много ми помогна.
След като изключи устройство изведнъж се почувства неспокоен. Може би ще излезе за една чашка. Заслужил си го беше. Сутринта, когато ще е свеж и отпочинал, ще обмисли плана на Джуд и Уилийн да откраднат картината на Бийсли, която предстоеше да бъде подарена на музея в четвъртък, двайсет и девети.
И ще изпипа всички детайли от схемата си, за да прибави още една Бийсли към колекцията си.
ГЛАВА ЕДИНАЙСТА
Понеделник, 26 декември
Ибън спа пълноценно. Това, че беше вързан, никак не му попречи. Сънуваше редица от дядо мразовци, пристъпващи към него, звънтящи със звънчета си, и викащи:
— Весел, весел, весел Ибън!
Иска ми се това да беше само сън, продължаваше да мисли той. Когато най-сетне излезе от него и се събуди, почувства огромно облекчение, но само докато не осъзна къде се намира. „От трън, та на глог, и пак обратно,“ помисли си той.
Сива зимна светлина започваше да се промъква през окаяните завеси. „Чувствам се толкова вцепенен и празен, колкото и тази стая, помисли си той. Нормално трябваше да стана след малко и да направя едно джезве от прясното чревоугодническо кафе на Кендра. След това щях да седна на голямата кухненска маса и да прочета днешните вестници, а после да започна да се приготвям за деня.“ Но този изгрев беше изключително самотен, както само изгревите могат да бъдат, когато нямаш определени планове за деня, нито нищо определено, което можеш да направиш. Както дните в затвора. Ибън размърда краката си, оковани към леглото.
— Едва ли ще се махна скоро от тук — измърмори тихо той.
Тялото го болеше. Мускулите му бяха парализирани, но в добра форма. Обикновено обичаше да се просне да спи по средата на огромното легло в къщата на Кендра, вдъхвайки мириса на богатството й от всеки инч на матрака. С ръце, вързани отзад, нямаше много позиции, в които да му е удобно. Когато се опита да легне по гръб, единствената част от тялото му, която заспа, бяха ръцете му. После трябваше да прекара няколко ужасни минути, опитвайки се да разсее игличките.