Откакто го освободиха, у Ибън се разви неутолима любов към природата през всичките сезони. Нито дъждът, нито кишата, или пък тъмнината на нощта можеха да изтрият усмивката на лицето му, стига да не беше заобиколен от телена ограда. Дори изхвърлянето на боклука се бе превърнало в забавление.
Разбира се, това, че Ибън обичаше ските, не означаваше, че беше добър скиор. В интерес на истината, той дори не беше добър. Миналата седмица бе изгубил контрол над ските си и се беше проснал на пътя на някаква колежка-скиорка. Тя отчаяно се бе опитала да го избегне, но в крайна сметка завърши с падане и болезнено счупване на крак. Фактически, счупен на две места. Ибън бе наблюдавал как спасителите внимателно я бинтоват и я качват на шейна, опитвайки се да преглътне обидите, които жертвата сипеше по негов адрес. „Е, добре“ — мислеше си тогава. — „Понякога е здравословно да намериш отдушник на яростта си“.
Той се опита да заглади положението. Но разбра, че цветето, което беше избирал поне петнайсет минути и лично бе занесъл в болницата, било изхвърлено на минутата, когато тя прочела картичката. Можеше да разбере и това. Да се влачиш в продължение на шест седмици в гипс, наистина не беше забавно.
„Тази седмица явно ще е забавна“ — реши Ибън, когато направи първото си спускане за следобеда в планината Аспен. Беше му отнело малко повече време от обикновено да се спусне до долу. Беше спрял за следобедна закуска. При Бони, оживеният ресторант на пистата, подобен на столова, бе наблъскано със скиори, нетърпеливи да напълнят търбусите си след тежката работа. Това беше едно от малкото места на планетата, където известни личности се бутаха на опашката за обяд, всеки със своя собствен поднос. Ибън се беше завъртял около масите за пикник на площадката отвън, където скиорите, облечени в модни ски-екипи и слънчеви очила, се тълпяха, за да видят или бъдат видяни, докато ръфат това, което си бяха избрали за ядене.
Докато седеше сам, Ибън се почувства малко изоставен от човешката раса като цяло. „Но тази вечер, помисли си той, аз ще бъда центъра на вниманието. Всички те ще гледат към мен на голямото събиране. Добре, значи аз ще бъда дядо Коледа.“ В известен смисъл това беше доста освобождаващо. Щеше да се прави на глупак, а всички щяха да мислят, че е сладък. Той обичаше да танцува, като размахва торбата си, пробивайки си път с викове през тълпата.
Беше Бъдни вечер и почти всички бяха в добро настроение. Всъщност, хората бяха добри един към друг по целия свят. Коледа е идеалното време да се помириш с някого, независимо от каква религия си. „Хм-м, — чудеше се той, — дали дамата със счупения крак би приела коледно венче от мен. Едва ли — реши веднага, като заби щеките си в снега и тромаво се оттласна в посока към кабинките. — Дий“, промърмори той. — „Дий!“.
Ибън свали ските от краката си и ги метна на рамо, нареждайки се на опашката. Пътешествието до върха продължаваше повече от петнайсет минути. Това беше единственият лифт, където трябваше да си свалиш ските. Кабинките бяха закрити и в тях се пътуваше с още петима човека, седнали един до друг. Понякога те разговаряха, подслушваха чужди разговори или бяха потънали в собствените си размисли, предизвикани от невероятната красота на планините.
Докато Ибън чакаше следващата кабинка да се обърне, той установи, че ще бъде сам самичък в нея. Зад него нямаше никой. Ставаше късно. Хората се насочваха към питиетата си, за някоя топла вана и масаж или да се приготвят за вечерните си дейности. Много от тях щяха да бъдат на луксозното празненство довечера, очакващи неговата славна проява.
Ибън неспокойно пусна ските си в страничния джоб на кабинката и тромаво се настани вътре. Винаги го беше страх, че няма да успее да се качи, когато кабинката се устреми напред, или пък, че ще падне и ще трябва да изключат лифта, за да може да стане. Той не помнеше вече колко пъти му се беше случвало това на влековете, където на слизане трябваше бързо да се изтласкаш от седалката надолу по склона. Обикновено склонът беше стръмен и Ибън на няколко пъти се беше изтърсвал по корем. Един от операторите на влека му беше препоръчал да иде да се пързаля на Тайхак, пистата за начинаещи, която била малко по-надолу.
— Много по-лесно е, Ибън — му беше казал.
„Е, добре, но това е свободна страна“, бе си помислил той и беше потеглил. Освен това обичаше да обядва при Бони.
Ибън се настани и се изтегна настрани в кабинката. По този начин виждаше отгоре скиорите, летящи по стръмните писти и в същото време се наслаждаваше на чара, който предлагаше градчето Аспен малко по-надолу — парче земя, осеяно с покрити от сняг къщички от дърво и тухли, закътани под крилото на заобикалящите ги планини. Когато пътуваш с други хора в кабинката, трябва да седиш с лице напред или назад.