„Бих могъл да използвам Дейзи да ми направи един хубав масаж,“ помисли си той. Познаваше Дейзи и Бък, откакто Бък беше участвал в строежа на къщата. На няколко пъти Ибън се беше изхвърлил и беше наел Дейзи, но пък си струваше. След масаж винаги се чувстваше нов човек, а Дейзи беше и добра компаньонка. Толкова спокойна. „Без кавги!“ беше любимата й фраза. Щеше му се да ги опознае по-добре, но беше твърде затворен в себе си. Понякога те го канеха на вечеря, но той обикновено отклоняваше поканата. Не искаше да се сближава много с тях от страх да не разберат нещо за миналото му. Още по-мрачно чувство заля сърцето на Ибън. „Обзалагам се, че вече са узнали.“
Миналата година имаше приятна малка статийка в местния вестник за тържеството у семейство Грант. Ибън беше малко разочарован, че не са използвали някоя от снимките с него, но пък беше доволен, че са споменали „одухотворения“ Дядо Коледа, който накарал „децата от всички възрасти“ да се засмеят. Какво трябваше да кажат за него тази година? почуди се той. Дядо Коледа — измамник?
Беше към осем часа, когато чу гласове откъм хола. Стените бяха тънки, а къщата малка. На всичкото отгоре Ибън беше надарен с отличен слух. Но слушайки беше шокиран да разбере, че не Джуд и Уилийн са тези, които говорят.
— Беше ми приятно да срещна семейство Смит от Аризона. Те също бяха за пръв път в Тимбърлайн — казваше културен женски глас.
— Той работи в застрахователна компания, скъпа — отвърна приятен мъжки глас.
„Кои са тези? зачуди се Ибън. Дали да опитам да им привлека вниманието? Кои ли може да са?“ При следващите думи той разбра каква е работата.
— Боже, Ибън, голямо мъчение е да говориш добре — извика Уилийн. Вратата се отвори и тя отиде към леглото. — Метнахме те, а?
— Заслужавате Оскар — каза кисело Ибън. — Но аз бих си запазил работата на ваше място.
Джуд се присъедини към Уилийн.
— Взимали сме уроци по техника на говора. Скъпички бяха.
— Искай си парите обратно — отсече Ибън.
Уилийн се засмя от сърце.
— Ти си бил голям образ, Ибън. Хей, Джуд, хайде да пуснем Ибън да разкърши крака и да отиде до тоалетната. Ибън, можеш дори да седнеш на закуска при нас в хола. Но не се опитвай да ни въртиш номера.
— Няма — отвърна Ибън, когато Джуд го освободи от леглото.
Няколко минути по-късно Джуд наливаше кафе в чашата на Ибън. На масата до Уилийн лежеше пистолет.
Ибън сръбна от горчивата черна напитка и почти се задави.
— Имате ли малко захар? — попита той.
— О, разбира се — каза Уилийн. Стана и пусна радиото.
„Избра подходящо време да ме напуснеш, Люсил…“ пееше тъжно Кени Роджърс.
Ибън усети, че си тактува с крак.
Когато песента свърши, Марти, Ди Джейят, каза:
— Е, това е песен, която семейство Ууд биха могли да пеят тази сутрин, обръщайки се, разбира се, към техния иконом Ибън Бийн. Хайде, Ибън, как можа да го направиш? Ние тук в радиото те обявяваме за най-неблагодарния американски престъпник.
Смехът на Джуд представляваше серия ревящи пръхтения, прекъсвани от поплясвания по бедрото.
— Но сериозно, приятели — продължи Марти, — полицията ще разлепи снимката на Ибън из града и биха искали да се оглеждате за него. Е, разбира се, той сигурно вече е в Таити.
Очите на Уилийн се разшириха и тя посочи към Ибън.
— Ама ето го него тука!
— Млъкни, Уилийн! — нареди й Джуд и усили звука.
— … възможна връзка между Ибън Бийн и нападение със спрей преди три дни над възрастен човек във Вейл, когато картина на голяма стойност беше открадната — завърши Ди Джейят.
— О, Боже! — каза едва доловимо Ибън.
— Идеално — заключи Уилийн, когато Джуд изключи радиото. — Всичко върви просто перфектно.
Часовникът върху нощното шкафче, на което бяха стояли шишето „Vicks“ и памучните тампони на Ибън, показваше осем и петнадесет.
— Скъпи, разбирам защо този Ибън е обичал да спи в това легло. Наистина е много удобно — промърмори Нора, като се обърна към Люк.
Люк я придърпа към себе си.
— Муфтата си е чиста печалба. Помниш ли оня човек, който крадеше цветя от първото бюро?
— Не беше ли оня, който ходеше с една купчина момичета по едно и също време? — попита Нора унесено.
— Ще ти кажа. Разбрах, че нещо не е наред, когато отидохме на гробището да погребем един клиент и в катафалката нямаше толкова цветя, колкото бяха дали в бюрото. А това, че беше денят на Свети Валентин, го правеше още по-подозрително. Когато се върнахме обратно, аз се престорих, че искам да си купя кола като неговата и попитах дали мога да хвърля един поглед на багажника — Люк се усмихна докато си спомняше. — Когато го отворих, отвътре ме гледаха два големи букета. Единият беше от Мууз Лодж, а другият от Шринърс.