— Мамо, всичко ще бъде наред.
„По дяволите“ — помисли си Ида. — „Просто умирам да се срещна с Кендра Ууд.“
ГЛАВА ШЕСТНАЙСТА
— Мислех, че ще ходите на ски днес рано сутринта — излая Беси Армбъкъл на работодателите си, Ивон и Лестър Грант. — Значи ли това, че ще висите тук за обяд?
„Превърнала се е в развалина от обира насам“ — помисли си Ивон Грант. Тя хвърли предупреждаващ поглед към съпруга си, който никога не понасяше приказките на подчинените си.
— Бъди търпелив.
— Ще обядваме на пистата, Беси — заяви тя търпеливо. — Сега чакаме Реган Райли, частен детектив, която е приятел на семейство Ууд. Тя иска да говори с нас за миналата нощ.
— Частен детектив? — Беси избухна. — Не са ли достатъчно вече тези, които идваха и задаваха въпроси?
Вчера следобед, след като научиха за липсващата картина, бяха подложени на яростните атаки на полицията и различните медии. Аспен гъмжеше от фотографи и репортери, отразяващи действията на знаменитостите през ваканционната седмица. Те бяха надушили за кражбата почти веднага, щом Беси я откри; телефонът и входният звънец не бяха млъкнали цяла неделя. В отчаянието си семейство Грант бяха избягали в къщата на техни приятели за Коледната вечеря, оставяйки Беси да държи фронта. До сега, понеделник сутринта, нервите й бяха пред скъсване.
— Тя иска да ни помогне — търпеливо каза Ивон. — Кога ти е автобуса за Вейл?
— Не е достатъчно скоро — отвърна Беси.
След закуска Лестър беше казал на Ивон, че ще трябва или да уволни Беси, или да й даде няколко дена отпуска, или да прекара остатъка от ваканцията без него. Беси се беше хванала за възможността да посети братовчед си във Вейл и да даде няколко дена почивка на възпалените си крака.
— Време е вече да ми дадете почивка — добави тя. — Съсипахте ме с вашите партита в Ню Йорк и тук, и с капризните ви доставчици, след които трябваше да чистя. Идва ми прекалено много.
Устните на Ивон се свиха. Беше готова да каже „Може и така да е“, но когато погледна към изнуреното и измъчено петдесет и повече годишно лице, разбра, че това беше необичайно поведение за нея. Тя беше с тях от седем години, пътувайки между различните им домове; нейната вярност и работоспособност бяха направили агресивността й поносима. Ръцете й бяха накарали всеки кът от къщите им да блести. Ивон знаеше, че ако в домакинството нещо не беше наред, Беси се чувстваше отговорна за това. Кражбата на картината беше най-голямата нередност, откакто работеше за тях. „Тя просто има нужда да си почине няколко дни“ — каза си Ивон.
На вратата се позвъни. „Дано да е Реган Райли, да свършваме с нея и да изчезваме оттук. Да трябва да избягаш от собствения си дом, горчиво си помисли Ивон. Защо се случват такива неща?“
Реган стоеше отвън, чакаше и разглеждаше наклонената улица с поредица от жилищни сгради. Гърбът на къщата завършваше направо в планината за удобство на скиорите. Понеже семейство Грант живееше в града, те нямаха толкова собственост както Кендра, но Реган предположи, че да имаш ски лифт почти в собствения си заден двор напълно го компенсираше.
Каменната външна стена на къщата беше най-впечатляващото нещо. Масивната гравирана дъбова врата беше украсена с антични железа. Изглеждаше така, сякаш беше откъсната направо от катедралата Свети Петър. Но вратата не беше отворена от учтив свещеник, питащ „Какво мога да направя за тебе, мое дете?“
Вместо това на прага пред нея застана строга и едра жена с големи, удивително изпъкнали стоманено-сиви очила и сива униформа. Като видя прическата й, Реган получи главоболие. Къдриците на жената бяха плътно сплетени, опънати назад и така здраво пристегнати към черепа й с фиби, че изглеждаха, сякаш бяха откъснали най-горните слоеве на скалпа й.
— Коя сте вие? — безцеремонно попита тя.
— Реган Райли — отговори по същия груб начин Реган. С годините беше разбрала, че това е единствения начин да се разбереш с грубите хора по света.
— О-о — Хилда Метлата махна с ръка на Реган да влезе.
Реган влезе в огромното антре. Терасата на втория етаж, опасваше фоайето от три страни и тя се зачуди колко ли голяма беше къщата. Вдясно имаше асансьор. „Хубаво нещо след изморителния ски ден“ — помисли си Реган.
— Госпожо Грант — викна жената, докато я водеше през мраморното фоайе към задната част на къщата, през хола с телевизор като киноекран и накрая стигнаха великолепна библиотека с канапета и столове от китайска кожа. — Тя е тук.