— Ние по-добре да тръгваме, Реган. Защо не си поговориш с Беси за няколко минути. Тя уреждаше посещението на Дядо Коледа.
„Хвърляш ме на лъвовете, нали? — каза си Реган. — Ще бъде страхотно, стига Беси да няма нищо против…“
Нямаше нужда да поглежда към Беси; усещаше нейната реакция.
— Имам много неща да свърша преди да замина за Вейл.
Ивон я погледна и Беси разбра, че не това е волята на работодателя й.
— Мисля, че можем да поговорим няколко минути все пак.
Когато семейство Грант се отправи към пистите, Реган отново седна. Стаята се изпълни с тишина. Сама с Беси, Реган се почувства изоставена като стаята, в която се намираха. Тя си прочисти гърлото и реши, че е най-добре да започва. Работата си е работа.
— Познаваше ли Ибън Бийн? — попита Реган.
— Съвсем малко — каза бързо Беси. — Миналата година, когато беше Дядо Коледа, обърна цялата къща с краката нагоре.
— Какво имаш пред вид?
— Когато дойде, целите му ботуши бяха в кал. Няколко дни времето беше топло и той обиколи зад къщата, тропаше по прозорците и крещеше „Весела Коледа“ — Беси се наведе напред на стола си. — „Весела Коледа. Весела Коледа“. Казах му „Стига толкова, достатъчно“. После вкара калта в къщата и аз вървях по петите му, опитвайки се да изчистя след него. Заприличах на Гринч, дето откраднал Коледа, но преди да си тръгне му казах следващия път да се погрижи да си изчисти ботушите, иначе няма да мине повече през вратата, или комина или откъдето влиза в къщата.
Пулсът на Реган се ускори.
— Какви му бяха ботушите миналата вечер?
— Проверих ги когато дойде на вратата и си помислих, че отдолу има залепнала дъвка. Щях да го убия. Но той беше стъпил на някаква оранжева лепенка. Тъй че го пуснах. Тук всичко беше наопаки.
— Видя ли го отново?
— Не. Той беше в хола с децата и после си тръгна през библиотеката.
— Кога за последен път си виждала Ибън преди това?
— Той дойде да вземе играчките за торбата си миналия вторник — Беси си позволи малка усмивка. — Когато наемаш Дядо Коледа, трябва да му осигуриш подаръците.
Реган се замисли дълбоко и се намръщи.
— Притесняват ме ботушите. Моите родители са отседнали в стаята, която е използвал Ибън, в къщата на Кендра Ууд. В банята имаше чифт ботуши, които изглеждаха като тези, които човек би използвал, ако се обличаше като Дядо Коледа. Имаха даже коледни звънчета.
— Това ми прилича на Ибън — каза Беси.
— Но ботушите на Дядо Коледа миналата нощ не са били със звънчета?
Беси погледна Реган учудено.
— Не. Те бяха черни каубойски ботуши. Тук всички носят такива. Все едно, че си в Тексас.
— Просто не знам защо му е притрябвало да носи тези ботуши — каза Реган. — Според теб ти не си имала никаква причина да се съмняваш, че в костюма не е бил Ибън.
Беси поклати глава:
— Почти не го погледнах в лицето. Повече ме беше грижа за краката му, а после трябваше да тичам в кухнята да видя какво правят там.
Реган стана.
— Благодаря, Беси. Разбрах, че днес заминаваш. Все пак, ако се сетиш за нещо, което би могло да подпомогне това разследване, колкото и тривиално да звучи, не се колебай да ми се обадиш.
Реган й подаде номера си. Докато го вземаше, ръцете на Беси трепереха.
„Защо ли е толкова нервна“, чудеше се Реган.
ГЛАВА СЕДЕМНАЙСТА
Жералдин Спуунфелоу седна в скърцащия си стар люлеещ се стол, завързвайки износените си обувки на висок ток. Тя обичаше да става рано сутрин и да диша ободрителния планински въздух. Беше преживяла целия си живот в Роуринг Форк Вали и се почувстваше част от земята, от Аспен, от всичко, което ставаше в града. Тя олицетворяваше идеала на Аспен за себеутвърждаване, което обикновено означаваше, че всеки е длъжен да чуе мнението ти, независимо дали иска или не.
Дядото на Жералдин, Бъртън П. Спуунфелоу, беше един от първите откриватели, които преминали континенталната граница в началото на осемдесетте години на миналия век и се установили в Аспен, известен тогава под името Ют Сити. Той заградил участък от земя и направил удар със среброто, което лежало отдолу. Вълнуваща ера, докато през 1893 правителството на САЩ сменило паричния стандарт от сребро на злато.
— Това направо ме разби, Жералдин — винаги казваше той, докато тя се гушеше в скута му и слушаше всичките стари истории за ранните пионери. — Искаше ми се да отида във Вашингтон и да ги убия, но си останах тук и оцелях. Ето какво ще трябва да правиш през живота си в трудни моменти и можеш да си сигурна, че те ще бъдат много. Горе главата и оцелей.
Жералдин успяваше да извади палеца от устата си, колкото да каже „Да, дядо“, да намери друга част от покривката, за да се избърше и после слагаше отново бузката си на приятно бодливата страна на дядо.