Оцеляването за него означаваше да живее от средствата, които вече беше натрупал. С част от тях той отвори ново заведение в града, от което продължаваше да печели още пари. Ожени се и му се роди син, бащата на Жералдин. Когато жена му, благословената и свята Уинифред, умря от воднянка, той и синът им Феликс заживяха сами, докато и Феликс не си намери жена, Имоджен. Тя се нанесе при тях, донасяйки в къщата женствеността, която толкова липсваше.
В тази стара викторианска къща построена в подножието на планината Аспен, Жералдин и нейният брат Чарлз отраснаха под вниманието на двама грижовни родители и техния обичан дядо. Огромните открити пространства бяха под носа им и те опознаха предимствата на езерата, планините и реките, далеч преди някой да измисли списанието Фийлд Енд Стрийм. Беряха малини, хранеха прасетата, пилетата и зайците, дояха кравите и се возеха в магарешки и кучешки впрягове. Жералдин стана истинска мъжкарана, учейки се да не изостава, докато Чарлз тичаше пред нея в планината, забавяйки се единствено пред вида на някой прекрасен камък, който трябваше само да посегнеш и вземеш, за да го захвърлиш по близкото дърво.
Докато Жералдин беше малка Аспен беше здраво свързано общество. След сребърната криза през 1893 година населението беше сериозно намаляло и хората, останали в града, се подкрепяха взаимно през спокойните години, които продължиха до 1940 година.
Вечери с вафли, свинско печено, църковни вечеринки, игри на канаста около радиото, докато децата си играеха наоколо — всичко това беше част от живота. Доброволната пожарна служба организираше пикници, понякога минаваше дори някоя театрална трупа, за да достави малко развлечение.
Сега Жералдин продължаваше да живее в същата къща, единственият жив член на фамилията Спуунфелоу. Това, че никога не се ожени, означаваше, че никога не се беше местила оттук. „Никое порядъчно момиче не напуска дома си преди да се е оженило“ казваше майка й. Когато стана на петдесет и седем години си помисли дали да не си вземе апартамент в града, но родителите й не бяха съгласни. Въпросът беше забравен и никога не се постави отново, защото и двамата умряха няколко години по-късно. На шейсетгодишна възраст Жералдин най-накрая получи ергенската си квартира.
Беше самотна понякога, но следвайки съвета на дядо си оцеля и постигна много. Понеже нямаше семейство, тя се включи активно в обществения живот на града, политическите спорове и недоволства. Беше си спечелила приятели и врагове от всички възрасти и не пропускаше нито една градска среща.
Откровеността и настоятелността бяха ценени черти в Спуунфелоу. „Прави живота си разнообразен“ — й казваше винаги дядо й. Жералдин следваше съвета му. Още през 1956 година бе повела бригада, която под прикритието на нощта беше свалили всички реклами по магистрала 82, защото загрозявали красотата на природата в Аспен. Оттогава нови реклами в Аспен така и не се появиха. Групата на Жералдин ги беше забранила. Наскоро тя участва в група, която обикаляше с коли около кметството, надувайки клаксоните си в протест срещу построяването на платен паркинг в Аспен. Шумът, който Жералдин вдигна, достигна 114 децибела.
През юли списанието „Аспен Глоуб“ публикува серия от статии, разказващи за потомците на първите жители на Аспен. Жералдин беше сред първите. Бяха я интервюирали и снимали в дома й, гордо застанала под триметровия портрет на дядо си, който висеше на стената в трапезарията. Беше го поръчал когато откриваше заведението си. Облечен в празнични дрехи, той стоеше пред салона, опрян на бастуна си, горд като паун.
Когато репортерът бе поискал да разгледа имението и го заведоха в плевнята, беше забелязал друга картина. Откакто Спуунфелоу нямаха животни, плевнята беше превърната в склад за лични вещи. „Човек никога не знае кога може да му потрябва нещо“ — беше другият семеен принцип и всичко — от брачното легло на дядо, до съдовете и приборите от миналия век, беше захвърлено тук.
Репортерът, Тед Уймз, силен млад мъж, който се считаше за специалист по история, се беше заровил наоколо. „Невероятно, казваше той, просто невероятно“. Когато измъкна голямото парче платно от картина, едва не припадна. Пред него беше друга картина на дядото, който го гледаше право в очите. Беше от миньорските му дни. Слизаше надолу по планината заедно със свой приятел миньор. Следваше ги колона от работници със светещи фенери в ръце.
— Знаете ли какво е това? — попита той Жералдин с треперещ глас.