— Картина на дядо ми. Но аз повече харесвам тази в къщи. На тази лицето му е мръсно.
— Мис Жералдин, мисля, че това е картина на Бийсли.
— Кой е Бийсли? — беше попитала Жералдин.
Когато статията беше публикувана, огромно място в нея беше отделено на факта, че Жералдин даже не е знаела, че притежава безценна картина. Беше една от липсващите картини на Бийсли и беше наречена „Завръщане у дома“. Бийсли бе художник, пътувал от един миньорски град в друг през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век и отразил в платната си духа на времето. Картината беше автентична и оценена на три милиона долара.
Правейки си сметката накриво, асоциацията „Спасете миналото на Аспен“ се събра и направи план. Целият антураж, воден от Тед Уймз, най-активният в организацията, се изкачи в планината до къщата на Жералдин за кратко посещение. Причината, разбира се, беше да се опитат да измъкнат от ръцете й картината за новия им музей, който щеше да бъде отворен в началото на годината. Но първо трябваше да отдадат почитта си на Бъртън Спуунфелоу.
— „Завръщане у дома“ отразява духа на ранните години, които, разбира се, са били толкова важни за дядо ви — с тих и почтителен глас й беше казал един от тях. — Да я окачим в нашия музей би било заслужена почит за него.
— Ами неговият портрет? — практично бе попитала Жералдин. — Защо не го искате?
— Ами-и-и — беше казал един от членовете на комитета, — ние не искахме да бъдем егоисти. Мислехме, че ще искате да я задържите.
— Ако ви дам „Завръщане у дома“, ще искам специална стая в музея, посветена на моя дядо. И в нея ще висят и двете картини.
За десетки от секундата членовете на комитета се бяха съгласили единодушно, изтъквайки колко хубава е идеята. Те казаха на Жералдин за организираното от тях коледно парти, което според тях щяло да бъде най-голямата атракция на сезона в Аспен. Тя трябвало да дойде и да бъде почетен гост. Жералдин, под влияние на изключителното си гражданско съзнание, предложи да участва в подписката и всички приходи от билетите да бъдат предоставени на музея. „Аз нямам на кого да оставя парите си и тъй като споменът за дядо е жив…“
Членовете на комитета за малко не паднаха от столовете си.
Няколко седмици по-късно отново й се обадиха, за да я осведомят за последните си планове за партито и музея.
Сега те бяха решили да преобразят всички стаи, за да изглеждат така, както биха изглеждали в края на миналия век и посетителите да почувстват, че са в старо миньорско селище. Може би Жералдин има някои дреболии в плевнята, които би желала да дари.
— Плевнята не е чистена от десетки години — отвърна им тя. — Това е добро извинение.
— Нещичко, каквото и да е, което може да има историческа стойност. Аз мога да ви помогна, ако желаете — беше настоял Тед Уймз.
Жералдин бе отхвърлила предложението.
— Искам да остана насаме със спомените си — категорично му заяви тя. — Когато съм готова и се почувствам зле, ще ви се обадя за помощ.
Сега, докато ставаше от люлеещия се стол, вдървените й кокали я караха да чувства всеки ден от седемдесет и пет годишния си живот.
— Да тръгваме, момиче — каза си тя. — Денят тече. Ако искам да направя нещо в този плевник, трябва да започвам.
Вече беше направила няколко интересни открития, като стари плювалници, които са били използвани в салона и чифт избелял работен комбинезон, който, мислеше си тя, може да се изложи като символ на работническата етика.
Жералдин мина бавно покрай портрета на дядо си, изправен пред заведението и го поздрави, както правеше всяка сутрин. Искаше да го запази в къщи чак до нощта на партито.
— Ще идвам да те посещавам всеки ден — каза тя на глас докато си закопчаваше жакета.
Отвори входната врата, пристъпи в предверието и се наведе да вдигне вестника. Беше вече готова да го захвърли в дневната, когато видя заглавието.
— По дяволите! — изръмжа тя и се върна обратно в къщата, за да се обади по телефона.
ГЛАВА ОСЕМНАЙСТА
— Това е! Аз съм разорен! — извика Луис, когато Реган се появи на вратата на офиса му.
Трип, младият служител, който беше на бюрото, когато Реган пристигна, стоеше там с посърнало лице.
— Какво се е случило? — бързо попита тя, разкопчавайки скиорското си яке.
Луис размаха ръцете към Трип.
„Кажи, кажи, кажи!“ — Очите на Луис бяха насълзени и лицето му изглеждаше така, сякаш кръвното му беше високо, колкото надморската височина. В ъгъла близо до бюрото му бръмчеше малък овлажнител, вкарвайки фина мъгла от хладен въздух в напрегнатата обстановка.
Трип прокара ръката си през огряната си от слънцето коса. Реган седна на тапициран стол срещу античното бюро на Луис. Трип седна на съседния.