— Какво става? — отново и нетърпеливо попита Реган.
— Моят приятел Джейк, който работи в един ресторант в другия край на града…хубаво местенце е… — започна Трип.
Луис изохка.
— Както и да е, той ми се обади преди няколко минути. Каза, че Жералдин Спуунфелоу, тази, която спонсорира партито и дари картината, е побесняла, защото Луис препоръчал бивш затворник за работа в Аспен и не казал на никого…
— И…?
— Тя се обадила в онзи ресторант и попитала дали са свободни. Тя иска историческият комитет или какъвто е там, да премести голямата веселба от тук, там.
— Разбираш ли, Реган? — жално попита Луис.
— Защо това е толкова важно за нея? — запита тя на свой ред.
— Защото тя е повела кръстоносен поход срещу престъпността. Изкарва си на мен това, че лошият Ибън отново започна със старите си номера — Луис удари по бюрото си. — Получих удар.
— Спокойно, Луис — предупреди го Реган. — Нещо да ти донеса?
— Чаша кафе?
— Никакво кафе сега. Трябва ти нещо успокояващо. Какво ще кажеш за малко билков чай?
— Все едно. Трип, ти иди да го донесеш — изръмжа Луис.
„Убий пратеника“ — помисли си Реган.
— Веднага, човече — щастлив, че ще се махне извика Трип.
— Билков чай за двама и чиния със сладки.
Трип вдигна палци нагоре, което накара Луис да извика „По-бързо!“
— Кажи ми повече за тази Жералдин — попита Реган след като вратата се затвори след Трип.
Луис й метна папката през бюрото. Тя я разгърна и бегло прочете статията от Аспен Глоуб. Погледна към Луис.
— Да отидем да я видим.
— Страх ме е — изхленчи той.
— Престани! Какво пък толкова може да се случи?
— Ще ни каже, че окончателно премества партито.
— Правилно.
— Което ще рече, че аз съм разорен. Всички тези знаменитости, които бях поканил за четвъртък вечер. Всички щяха да ме видят в списание Пипъл!
— Луис, отиването до Жералдин няма да навреди, може само да помогне; още повече, че то е единствената ни надежда.
— Може би утре.
— Днес, Луис.
— Този следобед.
— Сега.
— Нека се обадим първо.
— Не. Може да не е съгласна да ни види.
— Не е учтиво. Майка ти никога ли не ти е казвала, че не трябва да се изтърсваш неканен на гости?
— Луис — твърдо каза Реган. — Обличай си палтото.
— Ами чая? — попита той.
— Може да си направим чай-парти с Жералдин — Реган стана. — Ще го направим много цивилизовано — тя го хвана за ръката и го издърпа от мястото му. — Тази Жералдин изглежда е с характер. Да отидем да видим дали е така.
— Щом казваш — с тих глас каза Луис, като си представяше гневните лица на всичките си инвеститори. — Мога направо да убия този Ибън. Виж какво ми причини.
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСТА
Жералдин беше навън в плевнята, мърморейки си нещо, докато Реган, следвана от Луис, се опитваше да я намери.
„Къщата на Жералдин вероятно изглежда по същия начин, както когато е била построена“ — помисли си Реган. Бяла със зелени первази, тя беше старомодна и очарователна. Плевнята беше отзад.
— Мис Спуунфелоу? — извика Реган.
Видяха, че вратата на плевнята е отворена; когато никой не отговори на звънеца, те обиколиха къщата, за да проверят.
— Може би трябва да си тръгваме — предложи Луис.
— Хайде, Луис — настоя Реган.
Те влязоха в плевнята, очите им бавно привикваха в тъмнината. Мястото беше пълно с боклуци; Реган се чудеше дали изобщо някога животно беше полагало уморената си глава на покрития със слама под.
— Кой е там? — извика остър глас.
— Мис Спуунфелоу? — попита Реган.
— Това съм аз. Кои сте вие? — изръмжа Жералдин, когато се появи.
— Казвам се Реган Райли, а това е приятелят ми Луис.
— Чудесно. Какво мога да направя за вас?
— Искахме да говорим с вас.
— За какво? Аз съм доста заета. Имам много неща, из които да се ровя.
— Изглежда, че имате доста интересни неща тук — каза Реган, лъжейки. — Може даже да направите разпродажба.
— Ами да. Дарявам каквото харесат от новия музей в града. Другите неща — тя посочи едно платно, лежащо на земята, — не знам какво да правя.
— Какво е то? — попита Реган.
Жералдин размаха ръка неопределено:
— Купих я заради рамката. Това е просто портрет на някакъв старец от Франция.
— Може ли да видя? — попита Реган, като се навеждаше.
— Разбира се.
Жералдин я наблюдаваше, докато Реган вдигна сгънатото платно. Под пласт мръсотия и нечистотии от картината гледаше едра фигура на белокос аристократ със самодоволна усмивка. Той носеше кадифена шапка, украсена с хермелин, сребристи чехли и чорапи. В едната си ръка държеше шапка с перо, а в другата — скиптър. Зад него се виждаше трон, а златна корона лежеше на масата до него.