— Кафето е вкусно — отбеляза Луис, докато пресушаваше чашата си.
Жералдин почти удари по масата.
— Съживява те сутрин. Прилошава ми като слушам за хора, които се успокояват с билки — облиза устни и сложи каната на старата дъбова маса. — Добре, Луис — внимателно каза тя. — Няма да вдигам повече шум партито да не бъде в твоя ресторант. Бог ми е свидетел, че щях да хвърля тези гъзолизци от комитета в шок, ако трябваше да променям нещата сега. Казвам ти, задните ми части никога не са се чувствали толкова обичани. Тези хора наистина ми лазят по нервите. Мислят си, че могат да ме заблудят с подмазванията си. Но…
Реган и Луис изчакаха да чуят това „но“. „Винаги има едно «но»“ — помисли си Реган.
— Надявам се, че няма да имаме повече проблеми с този кучи син, Ибън. Аспен е място, с което искаме да се гордеем.
— Доколкото знаем, сега той е на стотици километри от тук — каза Луис, нетърпелив да си тръгне преди да е объркал нещо.
— Жералдин — проговори Реган, — аз съм частен детектив. Наистина искам да разбера какво се е случило. Ти си тази, която познава града отвътре. Мога ли да ти се обадя, ако имам някакви въпроси или ако трябва да говоря с теб?
— Обади се. Ако има някаква клюка, винаги я научавам по един или друг начин — Жералдин погледна през масата към Реган, като я преценяваше. — Изглеждаш ми на млада и умна жена. Напоследък имах работа с двама частни детективи и изобщо не струваха. Ако този, когото съм наела, не се справи може да те викна.
— Ще ми бъде много приятно да ви помогна — искрено заяви Реган.
Жералдин се обърна към Луис и се намръщи:
— Сега слушай. По време на партито ще е добре портретът на дядо ми да бъде удостоен с необходимата почит. Комитетът се кълнеше наляво и надясно, че ще е така, но аз ще те държа лично отговорен за това.
Луис държеше кърпичката си пред устата, сякаш да се предпази от всичко, което Жералдин би могла да му направи.
— Най-доброто — изпелтечи той. — Само най-доброто.
— О-о. Знам, че картината на Бийсли, която дарих и за която казват, че е толкова ценна, ще събере най-много почести. Съвсем бях забравила за нея. Помня, че съм я виждала като малка, но дядо ми никога не я е харесвал. Този с него е бил приятел, който се опитал да го прецака — лицето й потъмня. — Имало е много свади между двете семейства. Предполагам, че затова той я е зарязал в плевнята. Бях я забравила напълно, докато онзи репортер не започна да се рови наоколо.
Когато си затръгваха, Луис се вмъкна в тоалетната. Реган се опита да се спазари с Жералдин за картината на Луи.
— Вземи я — настоя Жералдин. — Направете дарение на музея в чест на дядо ми.
Няколко минути по-късно Реган и Луис завързваха Луи XVIII върху ски багажника на колата на Луис.
Тежестта от почти сигурната му гибел падна от раменете на Луис и той сякаш танцуваше. Още малко и щеше да запее.
— Не беше нужно да го правиш, Реган — изчурулика Луис.
— Беше безплатно, Луи, скъпи — отвърна Реган, — само ще отскоча за рамка. След това ще намерим хубаво място да я окачим.
— Имам чувството, че почти бях окачен.
— Ти беше, Луи. Но сега ще окачим този Луи там където всеки ще го вижда като влиза и ще му отдава необходимата почит.
— Говориш като дъщеря на погребален агент.
— О-о. Благодаря. Но ще е най-добре, ако утре най-важният труп на празненството бъде този на дядото. Картината на Бийсли няма да бъде открита до късно тази вечер. Дотогава ще бъдат само портретите на дядото и на Луи. Каква двойка.
— Легенди, според самите тях — промърмори Луис. — Когато това парти свърши, аз ще бъда един щастлив човек.
Реган не знаеше защо не може да се освободи от чувството, че няма да стане точно така. Установи също, че изгаря от любопитство да разбере защо седемдесет и пет годишната Жералдин Спуунфелоу бе замесена с частни детективи.
ГЛАВА ДВАЙСТА
До три часа следобед викът на природата у Ибън се беше засилил. Всъщност беше адски силен. Уилийн и Джуд бяха излезли в девет, след като му бяха дали закуска и отново го бяха завързали за леглото.
Той все още беше доволен, че ги беше обидил. „Трябва да извършат кражбата под прикритието на нощта и да си държат устите затворени дотогава“ — каза си той. Въпреки че си имаше тази малка радост, той все още беше много депресиран.
„Не мога да повярвам — мислеше си той, докато гледаше телевизора, който му бяха оставили в спалнята. — Направо не е за вярване как спешната нужда да се облекчиш може да изтрие почти всички мисли от вселената“.
Докато гледаше телевизора, Ибън не можеше да повярва, че Джуд и Уилийн го бяха оставили включен заради него.