„Което ме доведе до това, което съм днес,“ помисли си Ибън, поглеждайки надолу. Пистата, до преди малко осеяна със скиори, сега беше почти пуста. Облаците, долетели само за няколко минути, се разтвориха и започна да вали сняг. Дебелият снежен прах веднага замъгли върховете на планините на хоризонта.
Ибън започна да си тананика „Снежният човек Фрости“. Беше прекрасно. Щеше да се спусне още веднъж, след това да отиде в къщи и да се приготви за голямата си нощ. Бързо промени мелодията на „Дядо Коледа отива в града“.
На върха Ибън слезе, грабна ските си и се затътри до мястото, където хората хвърляха ските на земята и се приготвяха за спускане. Ибън си сложи очилата, за да предпази очите си от валящия сняг. „Някой ден ще стана велик скиор, помисли си той. Засега съм доволен, че няма други хора наоколо и имам достатъчно място.“
Потегли надолу, внимателно правейки завои наляво и надясно, като упражняваше ралото, което засега беше най-безопасния метод на спускане за Ибън, и през цялото време си повтаряше инструкциите, които беше научил от видеокасетата „Дори и ако можете да карате“. Той я беше гледал отново и отново в уединението на стаята за гости в дома на Ууд, където бе пазач и където живееше. Беше толкова щастлив като си намери тази работа.
Обичаше да работи за важни личности като Сам и Кендра. Те имаха къща в Аспен, но не се свъртаха много там. Работата на Ибън беше да поддържа реда в къщата. Семейство Ууд пристигаше утре за коледната ваканция. Гостите им, авторката на криминални романи Нора Райли и мъжът й, щяха да пристигнат заедно с тях. Ибън беше натоварен с приготовленията за всичко. Трябваше да разчисти и нещата си от стаята за гости, която тайничко използваше, докато беше сам. Никой не знаеше за това и той си живееше като крал. Неговите покои също бяха прилични, но малкият апартамент над гаража понякога беше студен, а освен това нямаше телевизор с голям екран, или плюшен килим, или Джакузи в банята. Ибън винаги внимаваше престоят му в стаята да остава незабелязан когато трябваше да се измита оттам, но това беше лесна работа. Той обичаше когато семейство Ууд си идваха в града и винаги беше искрено щастлив да ги види, но също така обожаваше голямото удобно легло и затоплените хавлии, на които не можеше да се наслаждава, докато те не заминеха обратно за Ню Йорк. „Давай и вземай — това е смисълът на живота,“ мислеше си Ибън.
Беше толкова горд с това местенце, че веднъж като си беше сръбнал малко повече, дори си позволи да го покаже. „Може би не трябваше да го водя снощи,“ помисли си Ибън, като се подхлъзна и падна. Кой можеше да предположи, че ще се натъкне на Джуд Шнулте, когато вчера отиде в града за чаша бира и хамбургер в „Ред Онион“ — любимия на Ибън известен още от миньорските години ресторант, където той се чувстваше толкова добре, почивайки си на историческия дървен бар под старите исторически снимки. Каква изненада беше това. Но би могло да бъде и огромен проблем. Никой в Аспен, освен приятелят му Луис, не знаеше, че Ибън е бил затворник, а на него му се искаше това да продължи.
Нямаше нужда да се тревожи. Когато Джуд и Ибън се видяха, по ужасените погледи и на двамата беше трудно да се определи кой имаше по-сериозна причина за паника.
— Гаджето ми е вътре — каза нервно Джуд.
— Колко време ще стои там? — попита съчувствено Ибън.
— Никога не ги знаеш тия жени. Постоянно се оплакват от дългите опашки в дамските тоалетни.
— Пък аз си помислих за нашето „вътре“ — обясни Ибън със смях и после понижи глас. — Нали знаеш, в пандиза — той потупа Джуд по рамото. — Винаги сме те наричали Гладкия.
— Да, добре, наричай ме както си искаш, но тя не знае за живота ми в пандиза. И на мен ми се иска да не научи — каза Джуд с почти предупредителен тон, който раздразни Ибън.
— Това е нашата малка тайна — успокои го Ибън. — Аз също се опитвам да живея честно. Имам си работа-мечта, но не бих я имал, ако ми нямаха доверие — докато говореше, Ибън се замисли дали всичките пет милиона членове на групи за терапия, попаднали заедно по най-невъобразими причини, изпитват такава неприязън един към друг, когато се срещнат на публично място. Животът е бил толкова по-прост, когато единственият общ клуб е бил групата С.Б.П.Ч. Слава Богу, че е петък. Разбира се, да си бил заедно с някого в затвора, съвсем не е същото като да си бил на групова терапия, но това беше тайна, която останалата част от света нямаше нужда да знае.