— Ето ви, дами — каза Лари, поднасяйки им питиетата, докато сядаше.
— Благодаря ти, Докторе — усмихна се Реган, хванла чашата си.
— Добрият доктор си идва с лекарствата — добави Кит и отпи.
— Здравей, Дерууд — кимна Лари на мъж, който сякаш се появи от нищото.
— Здрасти, Лар. Може ли да се присъединя към вас?
— Разбира се. Запознай се с приятелките ми, Реган и Кит. Реган и Кит, това е приятелят ми Дерууд.
Дерууд беше тих, с добри маниери, в средата на трийсетте мъж, който изглеждаше достатъчно привлекателен с къдравата си кафява коса и кестеняви очи. Той седна на стола до Кит и отпи от бирата си. След няколко минути вече се знаеше, че е компютърен специалист със собствен бизнес, дошъл от Чикаго. За нещастие Кит сподели, че си търси нов компютър. От този момент той се впусна в сериозна и безкрайна дисертация за твърди дискове, байтове, модеми и принтери. Даже Лари не можеше да вземе думата от изумление. Той погледна към Реган, но после плъзна поглед над рамото й и енергично махна на широкоплещест мъж с кестенява коса и атлетична фигура, на около трийсет и няколко години.
— Здрасти, Стюарт — провикна се Лари.
Реган се обърна да види кого поздравява Лари. Един поглед беше достатъчен. „Опа-а“ — помисли си тя.
Той носеше ръждив ски пуловер, който допълваше кафявите му очи и подчертаваше червеникавите тонове в косата му. Топлата му усмивка беше привлекателна и се отразяваше в очите му.
Кит го забеляза, но беше прекалено заета в разговора за опасността от излагането на компютърните дискове на прекалено високи или ниски температури.
— Нямах намерение да го вземам с мен на ски — сърдечно се изхили Кит, докато Стюарт, човекът-мечта, сядаше до Реган.
„Кит е готова да се самоубие“ — помисли си тя, докато ги представяха.
Той се здрависа с Реган.
— Предположих, че вие сте Реган Райли. Видях Лари миналата вечер на едно празненство, докато си вземах палтото от спалнята. Той беше там и говореше на джобното си касетофонче — Стюарт подражаваше на Лари, държейки устройството пред устата си. — Обади се на Реган Райли утре.
Всички се засмяха.
— Всички се подигравате с мен — каза Лари.
— Щеше ли да ме забравиш иначе, Лари? — попита Реган.
— Не. Това само показва, че мисля за теб. Накрая разказах всичко за теб на Стюарт. Той дори прочете една от книгите на майка ти.
— Няколко от книгите на майка ти — поправи го той. — Рядко чета белетристика, но тези наистина ми харесаха.
„Поне не каза, че никога не си губи времето с такива неща“ — помисли си Реган и се усмихна.
— В такъв случай ще трябва да ви поръчам по едно питие.
— Какво? Няма начин! Виждате ли, занимавам се с детски облекла. Бизнесът е доста доходен…
Жена с мека руса коса до кръста потупа Лари по рамото. Той скочи като ударен от гръм.
— Даниеле — щастливо ликуваше той и посочи стола до себе си. — Седни. Седни.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
— Това не го вярвам — каза Беси. — Ръцете ни са завързани отзад, краката оковани за рамката на леглото.
— И даже не сме влюбени — коментира Ибън.
— Много смешно.
— Надявам се не мислиш, че това е моята представа за добро прекарване, госпожице.
— Името ми е Беси.
— Приятно ми е.
— Мисля, че сме се срещали и преди. Иска ми се никога да не се беше случвало — сега нямаше да съм забъркана в тази бъркотия — изсумтя Беси.
— Така ни било писано — философстваше Ибън. — Затова ли си в такова лошо настроение? Само защото миналата година ботушите ми бяха кални? Трябваше да сложиш приветствено килимче отвън за дядо Коледа да си избърсва краката. Жали малко чувствата ми. Обвиняват ме за всичко.
— Верига от събития. Съдбата си играе с живота ни — изръмжа Беси. — Как можех да знам, че като си върша работата, проверявайки ботушите на дядо Коледа, ще стигна до тук? — Когато Джуд и Уилийн бяха тръгнали обратно в града, Беси беше информирала накратко с язвителни думи Ибън как се беше натъкнала на тях в бара. — Затънали сме до гуша.
Часовете минаваха и те говореха все по-малко. Джуд и Уилийн бяха изключили телевизора, докато връзваха Беси за леглото и после бяха забравили да го включат отново. Нито една лампа в цялата къща не беше запалена. В спалнята беше тъмно като в дупка.
— Не знам какво ще правим — отчаяно въздъхн Беси. — Нито знам какво ще правят с нас.
— Защо не си починем малко? — предложи Ибън. — Има една стара поговорка, която казва, че утрото е по-мъдро от вечерта. Или нещо подобно. Сигурно ще получим вдъхновение и ще измътим някакъв план как да се измъкнем от тук.