Беси въздъхна и се опита да намери удобна положение за главата си. С нейната невероятна прическа това не беше никак лесно. Купищата коса, прикачени към скалпа й с безброй фиби, не позволяваха на главата й да потъне във възглавницата. Това й напомни за времената, когато жените е трябвало да носят ролки и в леглото, ако са искали да изглеждат що-годе прилично. Ако си беше вкъщи сега, щеше да махне всички фиби и да се среше. Най-малко стотина разресвания. Мисълта, че не е в удобното си легло, обкръжена от любимите си вещи, я правеше нещастна.
— Надявам се, че не говориш на сън — обърна се тя към причинителя на нейното нещастие.
— Приятни сънища — отговори Ибън и затвори очи.
Половин час по-късно двамата се събудиха от отварянето на задната врата. Миг след това Уилийн надникна в спалнята и погледна към тях. Голата крушка хвърляше дразнеща светлина право в очите им.
— Надявам се, че не ви събудих — изхълца тя.
„Май си е пийнала“ — помисли си Беси, затваряйки очи.
— Вие двамката май ще трябва да отидете до гърнето, защото аз със сигурност трябва. Джуд ме изпревари и сега трябва да чакам. Чудесно си прекарахме …
„Чудя се колко ли чашки е обърнала“ — помисли си Ибън.
— …и имахме страхотен късмет. Взехме визитката на някакъв тип, който бил зъболекарят на звездите — Уилийн хлъцна отново. — А-а, извинете ме. Както и да е, питах го какви звезди и той ми казва Нора Реган Райли. Аз казвам да, това име ми е познато. А той ми вика, че е писателка. Аз поглеждам към Джуд и казвам високо „Реган Райли“. И зъболекарят се изпуска — „Тя също е тук! Дъщерята! Искате ли да я видите?“ — Уилийн започна да се смее истерично. — И ние се видяхме с Реган Райли. Знаете ли какво, момчета? Тя хич не се тревожеше за вас. Тя се веселеше. С някакъв готин пич, бих добавила.
Джуд се приближи към нея на вратата. Тя вдигна ръка към лицето му.
— Разбира се, не толкова готин като тебе, Джуди.
— Хайде да си лягаме, Уилийн. Каза достатъчно.
— Звучи като предложение, което не мога да откажа, скъпи — изкикоти се тя.
„О-о, Боже мой — рече си Ибън. — В опасност ли е Реган Райли сега? Беси с нейната голяма уста“.
ГЛАВА ТРИЙСТА
Жералдин седеше в стола си от часове увита в шал и погълната в опита си да разшифрова историята на живота на дядо си. Беше й ужасно трудно. Ситни букви, избеляло мастило, отвратителен правопис, задраскани думи, които почти бяха пробили дупки в изсъхналите крехки страници, приличащи на пергамент-всичко това допринасяше за бавното й напредване и я караше да дава честа почивка на изморените си очи. Потокът от мисли, прескачащ от една тема на друга без никаква рима или причина, наистина я вбесяваше.
— Какъв си мисли, че е бил? — промърмори на себе си тя, докато обръщаше внимателно следващата страница и нагласяше увеличителните си очила. — Джеймс Джойс?
Моментното й раздразнение се смени с чувство за срам от самата себе си и уважение към дядо й, докато четеше, че едва на двайсет години ходел да бере ряпа в една ферма в горен Ню Йорк. Устните на Жералдин се движеха докато четеше. „Бях малко кльощаво момче със закърпени панталони, което се опитваше да живее. Дори след толкова години, откакто имам заведението си, гледката на ряпа още може да ме разплаче“.
Жералдин вдигна замъгления си поглед от книгата. „Той беше толкова добър към мен — помисли си тя. — Толкова внимателен. Кой друг, ако не дядо, имаше таланта да стане един от най-преуспяващите хора в Аспен. Той го беше постигнал най-много с година и половина образование в училище. А какъв разказвач беше! Дали му прякор Сребърният Език, след като го поканили да говори на годишния пикник по случай четвърти юли“.
Тя погледна към портрета му. „Не искам да проявявам неуважение към теб. Но може да ми отнеме дни, за да разбера дали си писал за онова време или не. Мисля, че намерих някой да ми помага, но тя ще остане само една седмица тук. Иначе, дядо, ще трябва да прекарам часове в четене на подробности за всеки ден от целия ти живота, който изглежда си описал в този дневник“.
„Кога ли го е писал?“ — чудеше се Жералдин, връщайки се към спомените му. Трябва да е било късно през нощта. По време на половингодишното си пътешествие с него беше разбрала, че страда от тежко безсъние. „Сигурно е използвал онези тихи часове около полунощ, за да излива душата си на хартия. Аз пък най-много мразя като се събудя в три часа посред нощ и не мога да заспя отново — помисли си тя. — Изнервям се прекалено много, за да мога да свърша каквото и да било“.