— Слава Богу, че брат ми има три деца — възкликна Кит. — Иначе майка ми щеше да ми меле на главата, че трябва да продължавам родословието. Трябва да знае, че нямам късмет с мъжете. Би ли искала тя да предам този ген в рода ни?
Кит и Реган се погледнаха.
— Да — казаха и двете в един глас.
— Каквото и да струва, но да се сдобие с внуци — допълни Реган.
Кит повдигна одеалото и се пъхна в тясното легло.
— Моят малък, собствен рай — промърмори тя. — Ще прегърна тази преградка и ще си представям, че е мистър Прекрасен.
Реган загаси лампата.
— Колкото повече мисля за това — изрече Кит в тъмнината, — толкова повече се убеждавам, че този тип е точно за теб. Трето поколение семеен бизнес. Живее в Ню Йорк, а майка ти ще се радва да се върнеш там. Той е от старо семейство от Масачузетс…
— И в Обществения регистър — иронично отвърна Реган. — Не го забравяй. Той със сигурност няма да ти позволи да го забравиш. Ако минавайки го беше споменал още веднъж, щях да го ударя.
— Трий. Изтривай. Не записвай. Презаписано — каза Кит.
Реган усети, че заспива. От другия край на стаята тя чу как най-добрата й приятелка я пита:
— Реган, знаеше ли, че новите портативни компютри имат възможност да …
— Млъквай, Кит — промърмори Реган и бързо заспа.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА
Вторник, 27 декември
Ибън се надвеси над Беси:
— Ставай!
— Искаше ми се да те изритам от леглото — изкиска се Беси сънено. — Хъркаше толкова силно през нощта, като че ли в устата ти беше забоксувал самосвал.
— Нека този, който е без грях да хвърли първия камък — — изрецитира Ибън. — От твоята половина на леглото също се чуваха звуци, които определено не подобаваха на една дама, но да си ме чула да се оплаквам.
— Никоя дама няма да тръгне с теб.
Настъпи дълга пауза. Лежаха без да мърдат, крайниците им се бяха схванали. Накрая Ибън промълви:
— Знаеш ли, сега сме само двамата. Трябва да се опитаме да направим нещо.
Беси се отдръпна колкото може по-далеч от него. Чувстваше, че прическата й бавно се разваля.
— Никой не знае, че ме няма. Мислят, че съм при братовчедка ми във Вейл. И дори не знам дали си е вече в къщи. Оставих й само едно съобщение. Ако не се прибере през следващите няколко дни, няма да липсвам на никого.
Ибън пое дълбоко въздух и го издиша бавно.
— Очи, които не се виждат, се забравят.
— Ти си идиот.
— Съжалявам, Беси. Разбирам чувствата ти, но съм тук по-дълго от теб. Човек започва да гледа философски на нещата.
— Кой можеше да предположи, че ще свърша в една торба със Сократ? — промърмори Беси на себе си.
— Продължавай, забавлявай се — прошепна Ибън, — но ако не направиш нещо, за да се примириш с положението си, скоро ще започнеш да се притесняваш повече.
— Хич и не мисля за примирение — гласът на Беси се повиши и Ибън изшътка.
— Не им давай да разберат, че си разстроена — предупреди я той. — Няма да помогне, уверявам те.
С по-спокоен глас Беси започна отново:
— Не мога да приема факта, че и двамата сме отписани. Защото ние сме, нали? Нали не мислиш, че ще ни пуснат живи от тук? Не, нали? Можем да свидетелстваме срещу тях.
Ибън изпитваше желание да почеше наболата си брада. Не се беше бръснал вече повече от седмица. При нормални обстоятелства тази почивка би му доставила удоволствие. Бръсненето беше такава досада, но сега би дал всичко за леген топла вода, малко пяна и хубаво остро ножче за бръснене. Ех, колко хубаво щеше да бъде! А защо не и душ? Ще трябва скоро да му дадат тази привилегия, човешко е все пак.
— Не се отчайвай, Беси — каза бавно той. — Ще измислим нещо. Както знаеш, бях добър играч на времето си…
— Точно за това говорят всички в града — прекъсна го Беси.
— Благодаря, Беси — въздъхна Ибън. — Срам ме е да призная, че престъпих закона…
— И не един път. Сега всички мислят, че си един неблагодарен мухльо, който изигра Кендра и Сам Ууд, когато му се довериха.
— Но аз, все пак, не съм го направил, нали? Единственото, което казах е, че мога да използвам опита си да отвлека вниманието на хората. Повечето хора са страшно разсеяни и човек просто трябва да се възползва от това — той снижи глас. — Да погледнем нещата в очите. Уилийн не е Айнщайн. Мм-м, да. Отвличане, отвличане, отвличане и хоп — чантичката ти е изчезнала от облегалката на стола, дори и в най-добрия ресторант. Хоп, и любимата ти огърлица е само спомен.
— Не мисля, че бижутата или портмонето на Уилийн ще ни помогнат много, Ибън — изсумтя Беси.