— Не говоря за това.
— Тогава за какво говориш изобщо? — гневното шепнене на Беси, определено беше дразнещо. — Хванали са ни двама загубеняци, които най-вероятно ще ни убият. Ще трябва да се измъкнем някак от тук. Разбрано!
— Има една стара поговорка, Беси: „Ако можеш да си задържиш главата, когато всички около тебе губят своите и обвиняват теб за това“… — той млъкна веднага, когато чу вратата на спалнята да се отваря.
— Как беше първата ви нощ заедно? — попита Уилийн с изморен, провлечен глас.
— Уилийн, наистина трябва да ме пуснеш да взема душ — рече Ибън с патетичен тон.
— Джуд е там в момента — отговори тя практично.
— Моля те — изхленчи Беси. — Лежа до него. Аз също бих се изкъпала, но поне го направих вчера.
Уилийн се почеса по носа.
— Нямаме много пешкири тук. Тези, които използваме, са малки и скъсани и с тях не можеш да подсушиш даже и бълха. Луксозна почивка в Аспен, а?
„Пешкири“ — помисли си Ибън. — „Таман си бях купил няколко! Точно две торби. Една от тях, срам ме е да си помисля, занесох в къщата на Кендра, за да не използвам нейните хубави кърпи. Другите така и не занесох в апартамента си на следващия ден. Те все още са в багажника на колата!“
Колата, която е паркирана отзад! Ибън ги беше купил от любимия си магазин Мишмаш във Вейл. Беше отишъл там в петък, за да напазарува за Коледа. „Не че имам на кого да подарявам толкова подаръци“ — помисли си той натъжен, но обичаше тази традиция.
Мишмаш беше едно от онези места, където се продават най-разнообразни неща — от декоративни чинии с рисунки на Скалистите планини и пластмасови глави на кучета на пружини, които се поставят на задното стъкло на колата и се клатят така, че подлудяват шофьора на превозното средство, до нестандартни кърпи, бельо и чорапи. Понякога отнемаше доста време, за да си избереш нещо от ужасно изглеждащите стоки, забутани в дъното на кошовете, но с малко търпение той обикновено си тръгваше с поне половин дузина прилични покупки и поне три-четири чифта чорапи. А този път — със зелените кърпи.
Бутиците на Аспен бяха станали толкова изискани, че не можеше да се намери магазин в пределите на града, в който продаването на всекидневно бельо да се счита, че си струва грижите. Аспенчани сигурно си го доставяха по пощата чрез фирми, търгуващи по каталог или пък обикаляха наоколо, за да си го намерят. „Това ми било прогрес“ — помисли си Ибън.
— Никога няма да се сетиш, Уилийн — каза той възбудено.
— Не, най-вероятно няма — съгласи се тя, търкайки очи.
— Имам цяла торба с чисто нови кърпи в багажника на колата. Ако отидеш да ги вземеш, всички ще сме доволни.
Уилийн го погледна и се намръщи:
— Не знам.
— Моля те, заради мен — включи се и Беси.
Уилийн повдигна рамене и каза:
— Защо не? И аз бих била доволна да използвам нови кърпи.
Ибън и Беси чуха как задната врата се тряска, как Уилийн минава през двора и отива до гаража, където беше скрита колата на Ибън. След няколко минути се върна.
— Предполагам, че харесваш зеления цвят, ъ? — коментира тя. — Знаеш ли, понякога е хубаво да купуваш два цвята, които да се допълват един друг.
— Тъй като никога не съм имал постоянен дом — отвърна Ибън с отпаднал глас, — така и не научих триковете на декорацията.
— Стига с твоите мрачни истории — сряза го Уилийн. — Чакай да поговоря с Джуд.
Когато Джуд излезе от банята, Уилийн го дръпна за мизерната кърпа, увита около кръста му.
— Нашите гости искат да влязат под душа.
Джуд се изхили:
— Ще ги пуснем да отидат. Хей, Ибън — извика той, — искате ли да се изкъпете заедно?
— НЕ! — извика Беси отвратена до дъното на душата си.
Джуд добре се посмя на реакцията й.
— Хайде де! Няма ли малко сексуална страст в тази стая?
— Абсолютно никаква! — изкряка Беси.
Ибън погледна към нея.
— Недей да бъдеш толкова сигурна. Искаш ли да влезеш първа в банята?
— Не, ти повече имаш нужда от мен.
Те трябваше да изчакат, докато Уилийн си вземе душ, след което нямаше вече почти никаква топла вода. Ибън и Беси все пак направиха това, което искаха и след като се оправиха, им беше позволено да седнат на кухненската маса. После изядоха закуската си с пластмасови лъжици под зоркото око на Джуд. Въздухът беше мразовит и това, което можеше да бъде уютна фермерска къща, изпълнена с привлекателни миризми, сега напомняше на Беси по-скоро на изоставена съборетина. „Как са докарали това място до такова положение?“ — чудеше се тя.
Уилийн седеше на счупен люлеещ се стол на няколко крачки от масата и си пилеше ноктите. Звукът подлудяваше Беси. Минаваше направо през нея, като пръсти върху черна дъска. Ноктите на Беси бяха винаги късо изрязани до кожата, за да не й пречат в домакинската работа. Те изискваха минимум грижи, никаква суетност, както и повечето неща, които Беси харесваше.