— Кит каза, че е била толкова изморена миналата нощ, че би заспала и върху пирони, но при други обстоятелства …
— Ще видя дали мога да намеря нещо друго. Всичко е пълно. Всяко легло в къщата е заето. Ще ходиш ли на ски?
— По-късно. Е Луис, познаваш ли човека, който написа статията за Жералдин?
— Виждал съм го няколко пъти. Защо?
— Не знам. Просто искам да поговоря с него за картините.
— Не забърквай повече проблеми.
— Няма. От статията изглежда, че разбира много от изкуство. Мисля, че може да ни помогне. Може би ще е интересно да чуем мнението му за това, което става, а и за картината във Вейл. Би ли му се обадил заради мен?
Луис сложи ръката на сърцето си.
— Реган, последното нещо, от което се нуждая сега, са още критични публикации в пресата.
— Какво ще кажеш за старата мъдрост: „Не ме интересува какво говорите за мен, докато пишете правилно името ми“.
— След четвъртък може да пишат каквото си поискат — каза Луис докато вдигаше телефона и набираше Аспен Глоуб. — Тед Уиймс, моля … А-а … Добре, обажда се Луис Олтайд от „Силвър Майн“ … Може ли да получа домашния му телефон? Един частен детектив иска да разговаря с него по случая, по който работи… — Луис намигна на Реган, прекъсна връзката и набра номера на Тед.
Реган седя в страхопочитание докато Луис провеждаше телефонен разговор, който би накарал сърцето на всеки учител по драма да запее. Той говореше толкова дискретно, толкова убедително, толкова изпълнен с възхищение към Реган и толкова решен да подпомогне властите при разследването на това, което изглеждаше, че е престъпен гуляй на Ибън. Накрая затвори телефона.
— Беше по-лесно, отколкото си мислих. Каза да отидеш в апартамента му веднага. Не е далеч от тук — Луис написа адреса и го подаде на Реган. — Той ще ходи да дава интервю след малко.
— Луис, това е страхотно.
— Сега ти се отплатих за вчера.
— Разбира се, кукличко. Ти даде смисъл на живота ми. Сега ще тръгвам — Реган се изправи. — А да, искам да се обадя на Ивон Грант набързо, за да видя дали е намерила телефона на Беси.
— Заповядай — подаде й телефона Луис. — А после се разкарай от тук. Изнервяш ме.
— Мислех, че се радваш на присъствието ми — каза Реган с подигравателен глас.
Луис заобиколи бюрото и я целуна по бузата:
— Можеш да дойдеш винаги, когато поискаш.
Ивон отговори, че не е могла да намери телефона на братовчедката на Беси във Вейл.
— Мислех, че е записан на лист хартия в едно чекмедже в кухнята — смехът й не можеше да скрие нотката на досада в гласа й. — И тъй като не съм много запозната с кухнята … Беси се грижи за всичко тук и нямам представа къде може да го е оставила. Тя трябва да се върне в четвъртък. Не можеш ли да почакаш до тогава?
Реган беше разочарована, но продължи да говори спокойно.
— Разбира се. Но ако я чуеш, помоли я да ми се обади в Луис.
— Добре. Ще бъдеш ли у Кендра за вечеря? — попита Ивон.
— Да.
— Значи ще се видим там.
— Чудесно. Дочуване — и Реган затвори. — Ние с Кит ще ходим на вечеря у Кендра довечера. Искаш ли да дойдеш?
Луис нямаше нужда да отговаря. Само при мисълта за това той се пресегна за бутилката Тъмс, докато Реган си грабна палтото и хукна навън.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА
Тед Уиймс отвори вратата и покани Реган вътре. Той живееше зад Ритц Карлтон, където жилищата бяха модерни и имаха собствени балкони. Дневната беше светла и блестяща, с висок таван и чамов паркет. Беше пълна с листове хартия и книги, един компютър просветваше в ъгъла. Мястото напомняше на Реган за офиса на майка й.
— Съжалявам — рече той. — Работих цяла сутрин и не очаквах гости.
— Благодаря, че отделихте време, за да ме видите — каза Реган сериозно. — Много съм ви задължена.
Той взе палтото й и после го погледна така, сякаш не знаеше какво да прави с него. Накрая го хвърли на един стол.
— Кафе?
— Не бих отказала.
— Как го желаете?
— Само с мляко.
— Нямам мляко в къщата си.
„Тогава защо пита?“ — помисли си Реган.
— Черно ще бъде чудесно — отговори тя.
Когато той се оттегли в кухнята, Реган разгледа наоколо. Една от стените на дневната беше заета от библиотека, стигаща чак до тавана. Бърз поглед върху рафтовете показа колекция от книги за изкуството и историята. Пред камината на отсрещната стена бяха разположени удобни фотьойли и претрупан диван. Чудесно място да се скриеш в снежен ден и да си четеш.
— Ето, заповядайте — каза Тед, като се върна в стаята с две кани.
Реган го разгледа, докато избутваше един вестник и поставяше чашките на масичката за кафе. Беше на около четирсет, имаше черна коса, прошарена със сиво, напрегнато лице и носеше бабешки очила с телени рамки. Беше със сини кадифени панталони, бяла риза и стар сив пуловер. Нямаше вид на човек, който кара ски. Реган се надяваше, че той не е от онези интелектуалци, които презират обикновените разговори. Реши да започне по най-сигурния начин.