Выбрать главу

— Сигурно е страхотно да се живее в Аспен — каза тя, като последва поканата му и седна на едно от креслата.

Тед кръстоса крака и изви тежките си Л.Л. Бийн ботуши.

— Всъщност, аз съм тук само част от времето. Държа и апартамент под наем в Ню Йорк. От там започнах.

— Апартамент тук и апартамент там. Не е зле.

— Винаги съм обичал Запада и неговата история. Мислех, че ще бъде чудесно да живея тук, но никога не съм се отказвал и от града. За щастие, сега мога да си позволя и двете.

— А като писател можете да работите, където и да сте — рече Реган.

— Ами трябва да бъда там, където е историята ми — информира я Тед. — Моята серия за потомците на аспенските заселници не може да се напише в Пафкипси — той се засмя и очите му обиколиха стаята. — Пиша каквото ми се иска да пиша — продължи. — Освен това ми плащат от много места. Моите серии се издават от много, МНОГО вестници из цялата страна.

Реган повдигна вежди.

— Това не ми беше известно. Значи много хора, от много места са чели за Жералдин и нейната картина на Бийсли.

Тед се усмихна гордо.

— Доста хора ми се обаждаха за статията. Стари приятели. Роднини. Хора, които се интересуваха дали имам свободна стая, където могат да пренощуват, ако дойдат да карат ски.

Реган се усмихна.

— А имате ли?

Той махна с ръка.

— Опитах се да ги отблъсна, колкото можах. Това, което искам да правя тук, е да работя. Ако цяла зима тук непрекъснато влизат и излизат разни хора, никога нищо няма да свърша. Купих си нарочно жилище с една стая, за да нямам стая за гости.

„Какво приятелче“ — помисли си Реган.

— Значи прекарвате много време в работа? — попита тя.

— Работя по тези серии. Изграждам характери. Пиша върху историята на миньорските градчета в Колорадо. Занимавам се и със западното изкуство.

— Значи ви е интересно да разговаряте с хората от Аспен?

Тед се засмя:

— Разбира се. Харесва ми да си говоря с Жералдин. Когато говореше за баща си, беше страхотна. Помолих я да ме разведе насам-натам и когато ми показа картината, направо щях да умра.

Реган се наведе напред.

— Кажете ми за картината. Как разбрахте, че е на Бийсли?

Очите на Тед просветнаха.

— Правил съм проучване на Бийсли и щях да пиша история за него. Той беше… — Тед спря, за да подчертае, — забележителен.

Реган кимна и зачака. Не мина много време.

— Бийсли е бил трагична фигура. Той отишъл в миньорските градчета около 1880-та, нарисувал своите шедьоври и после умрял едва на двайсет и осем години. Както при повечето известни творци, изкуството му е било оценено едва години след смъртта му. От записките му се разбира, че трябва да има дванайсет платна. Десет са в музеи в Колорадо, където трябва и да бъдат, бих добавил аз. Всички трябва да могат да ги видят — той се загледа съсредоточено в Реган. — Имам пред вид, че все пак „Мона Лиза“ не виси в нечия стая?

— Не — кимна Реган сериозно.

— Вие сте абсолютно права — посочи планините през прозореца. — Има ли някой правото да притежава тези планини? Да ги задържи за себе си, за да не може никой друг да им се наслаждава?

— Не.

— Отново сте абсолютно права. Десет от картините на Бийсли са изложени. Единайстата беше притежание на един ценител на изкуството от Вейл и вижте какво стана с него. Тези от нас, които познаваха Бийсли, бяха изненадани, че не е рисувал Аспен. Тогава си помислихме, че може би липсващата дванайста е рисувана в Аспен. В края на краищата Аспен беше известен като „петте най-богати акра на Земята“ по онова време. Ако целта на Бийсли е била да запази духа на времето, той определено би дошъл тук. И тогава — той се усмихна щастливо, — в плевнята на дългогодишната жителка на Аспен Жералдин Спуунфелоу беше открита дванайстата картина.

— Сигурно сте много горд с това — възкликна Реган.

— Така е. Можете ли да си представите какъв шок и вълнение беше това за мен. В момента, в който я погледнах разбрах, че е нещо по-особено. Почувствах планинския въздух, дъха на това място, силата на четката му. Бях преобразен. УДИВЕН. Очите ми се напълниха със сълзи, както и тези на Жералдин.

— Тя също ли заплака? — попита Реган.

— Мисля, че плачеше, защото това беше дядо й. В същност, тя не искаше да говори за картината. Искаше просто да я скрие. Беше някак странно. Както беше забутана зад едно старо колело от каруца, тя не знаеше какво притежава. Боже Господи! — той отпи малко кафе, за да успокои раздразнението си.