— В такъв случай вие сте могли да я купите от нея на безценица — каза Реган.
Той я погледна почти обидено.
— Не съм такъв човек. Тази картина принадлежи на музея. Тя е една от най-великите ни исторически находки. Аз веднага задвижих нещата в Асоциацията за спасяване на наследството от миналото ни в Аспен. И да ви кажа ли, те все още не са приключили всичко с нея.
— Какво искате да кажете?
— Тя има доста собственост наоколо и няма наследници.
— Не знаех, че е толкова богата — каза Реган.
— Тя не е сменила дори и един абажур в продължение на петдесет години. Колата й е антика. Пазарува по каталог. Сейфът й в банката съдържа много повече от картината. Там са и много от парите й. Тя наистина е забележителен човек, просто забележителен.
— Това, което ми прави впечатление е, че много хора са прочели за Жералдин и нейния Бийсли в статията ви — каза Реган.
— Имаше и друга статия.
— Втора статия? — попита Реган.
— Тя всъщност беше продължение. Знаете ли какво е това?
— Чувала съм го някъде.
— Добре. Преди около месец направих статия за Жералдин, в която се разказва за това, че тя дарява картините на асоциацията и за плановете на музея. Писах, че това е изчезналата картина на Бийсли и че се намира там, където би трябвало да принадлежи — в музея в Аспен, че ще има голямо благотворително празненство и т.н. Луис беше ядосан, че не съм споменал името на ресторанта му. Затова пък съм назовал името на притежателя на Бийсли във Вейл — той я погледна. — Може би не трябваше да го правя, защото след това започнали да му се обаждат много музеи и колекционери. Хората, които му се обадили миналата седмица и се уговорили да се срещнат с него, са използвали името на едни от най-благонадеждните търговци на изкуство в Европа. Казали са, че ще му платят пет милиона долара за нея! Естествено, всичко е било нагласено.
Реган се намръщи.
— Чудя се дали сега не са се насочили към Аспен на Бийсли. Картината ще бъде изложена в четвъртък през нощта. Тя е последната, която не е заключена в някой музей. Кой знае какво може да стане?
— Разбирам какво искате да кажете. Наистина разбирам какво искате да кажете — очите на Тед се разшириха и заприлича на кукумявка. — Не се притеснявайте — засмя се той. — Пазачът на музея ще бъде там. Неговия прякор е Барни Пиколото.
Реган тихо се изсмя.
— Ето защо сте искали да ме видите? — попита той изведнъж.
Реган кротко се облегна назад и си прочисти гърлото:
— Както знаете аз съм частен детектив. Срещала съм се с Ибън Бийн, когото подозираме за кражбите тук, в Аспен. Някои смятат, че може да има нещо общо с кражбите във Вейл. Той просто не изглежда такъв тип …
— Съвсем различно мнение — интерпретира я Тед. — Моите източници казват, че работата във Вейл е била доста сложна. Че е била работа на хора от кръга на изкуството. Естествено, сега всички знаем, че Ибън Бийн е бил изпечен крадец на бижута. Може би приятелското му поведение е било просто фасада. Ако Ибън е бил в костюма на Дядо Коледа, той положително знае как да използва хората в момент, когато са най-благоразположени. Кой не би пуснал Дядо Коледа да използва тоалетната, за Бога.
— Аз просто не мисля, че всичко е било фасада — каза Реган. — Вчера посетих Жералдин Спуунфелоу. Тя беше много разстроена заради кражбите тук, в града и наистина вярва, че е бил Ибън. Аз мисля, че ако все пак Ибън има нещо общо със случилото се, той не действа сам. А може да има и двама отделни крадци.
— Не зная — Тед поклати глава. — Просто не зная. — Той се облегна назад, кръстоса отново крака и се почеса по бузата. — Значи Жералдин не проявява разбиране към Ибън, а? — изведнъж погледна часовника си. — Боже Господи! Имам уговорка да взема интервю от още един стар жител на града, потомък, който се завръща отново тук. Той се свърза с мен. Ще се учудите колко много хората обичат да четат за себе си във вестниците. Той каза, че е видял статията ми за Жералдин Спуунфелоу и че я познавал още от малка.
— Наистина ли? — очите на Реган светнаха.
— Искате ли да дойдете с мен? — попита Тед. — Той, изглежда, обича да говори.
„Този тип е пълен с изненади“ — помисли си Реган.
— Бих искала — каза тя и наистина го мислеше. Наистина гореше от желание да чуе за детството на Жералдин Спуунфелоу.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА
Реган си мислеше, че ходи бързо, докато не се наложи да мери крачка с Тед Уиимс. Той практически галопираше надолу по улицата. Само с две стъпки дългите му крака прескачаха множество плочки от тротоара. Минаха покрай зимната пързалка, спирката на автобусите и поредица от бутици само за някакви си секунди. Реган се чувстваше като малко дете, теглено от нетърпеливите си родители.