„Човек никога не би казал, че е фалшификация,“ помисли си Реган. Тя насочи погледа си към неспирно надбягващите се пламъци в огнището. Човек не би казал, че и огънят е измама. Три червени, мъхести чорапа, с избродирани на тях имена, Реган, Люк и Нора, допълваха съвършената картина от коледна картичка. Старият часовник в коридора започна да бие. „Пет часа и всичко е наред, каза си тя. НО КЪДЕ СА МАМА И ТАТКО?“
Баща й, собственик на три погребални бюра на територията на Самит, Ню Джърси, беше излязъл да изпълни няколко поръчки, а майка й беше отишла в Ню Йорк Сити да оправи зъбите си при приятеля им, доктор Лари Ашкинази, известен още като господин Изстъргвам, Попълвам и Давам сметката.
Реган, частен детектив, живееше в Лос Анжелис, а сега си беше у дома, за да прекара няколко дни с родителите си, преди да замине за Коледа в Аспен. Щеше да отседне при свой приятел, който отваряше ресторант и хотел там. Тя и Луис се бяха срещнали преди три години в школата по безопасност на движението в Лос Анжелис. И двамата бяха засечени от едно и също ченге за превишена скорост по магистралата Санта Моника. Вместо да им дупчат талоните, и двамата бяха предпочели да минат няколко учебни часа, водени от някакви комедианти. Луис, случайно преуспял дилетант, беше съосновател на веригата „Силвър долар флепджек“, който сподели с Реган мечтата си един ден да открие собствен ресторант в Колорадо.
Сега, на петдесет години, Луис най-сетне беше осъществил мечтата си. Беше продал къщата си в Лос Анжелис и беше инвестирал и последния си цент, а остатъкът от сумата беше изпросил на заем. Новият му ресторант се казваше „Силвър Майн“ и там, на двайсет и девети декември, щеше да се състои благотворително празненство за подпомагане на Асоциацията „Спасете миналото на Аспен“.
По време на престоя на Реган в „Силвър Майн“, родителите й щяха да гостуват на Кендра и Сам Ууд. Сам беше известен продуцент на Бродуей. Кендра, актриса, участвала в един от телевизионните филми на Нора, се готвеше за дебюта си в новата продукция на Сам на Бродуей.
Реган остави чашата си на земята и дръпна ценния многоцветен афган от облегалката на креслото върху себе си. Сгуши се до облегалката на стола, единственото място, от което можеше да стигне телефона, когато звъннеше. Вдигна безжичния телефон до нея и се постара гласът й да изглежда празнично.
— Ало!
— Райли!
— Кит! — Кит беше една от най-добрите приятелки на Реган. Бяха се срещнали преди десет години в колежа, където и двете прекарваха втората си година в чужбина, в Сейнт Поликарп, Оксфорд, Англия. Бяха се сприятелили бързо, след като още първата вечер и двете бяха заявили, че храната не е годна за консумация. Захвърляйки таблите си, те бяха отишли в града за спагети, на които караха цяла година. Реган седна в креслото. — Как вървят нещата в света на застрахователните полици?
— Хартфорд е добре. Опитвам се да си оправя настроението, преди да отида на вечеря с родителите си.
— Предполагам, че не похапваш от онези плодови торти, които ти изпраща компанията ти? — попита Реган. — Освен ако не си се снабдила с остър трион.
— Няма начин. От миналата година ни бяха останали около дузина, но ги изпращаме на хора, на които са прекратили помощите.
— Е, а иначе как си оправяш настроението? — попита Реган.
— Ами — въздъхна Кит, — купих си малко имел.1
— Възхищавам се на оптимизма ти.
— Много смешно. Знаеш в какво затъваме, нали?
— Не. В какво?
— Началото на Бермудския триъгълник. И повярвай ми, убийствено е.
Реган се намръщи.
— Какви ги дрънкаш?
— Коледа, Нова Година и Свети Валентин. Трите най-ужасни празници за самотните жени. Ще получиш ли подарък за Коледа, любовна среща за Нова година и цвете за деня на Свети Валентин?
Реган се засмя.
— Имам чувството, че на петнайсти февруари няма да имам нито едно от трите.
— Защо?
— Ами седя си тук и зяпам подаръците под елхата. Всеки от тях, носещ името Реган, е написан с почерк, който подозрително прилича на този на майка ми. Нова година в Аспен трябва да е забавно, но съм сигурна, че ще бъде тъпо. Но както и да е. Откакто умря Гай Ломбардо, новогодишната вечер вече просто не е същата. А за Свети Валентин изобщо не искам да си помислям. Сега, — подчерта Реган, — ТИ ЩЕ дойдеш в Аспен, нали?
— Мисля, че да.
— „Мисля, че да“ не е достатъчно. Знам, че заминаваш другата седмица.
— Е, ще ми се наложи да се върна и да разчистя малко преди края на годината.
— Мислех, че си разпратила всичките торти.
Кит се засмя.
1
Вечно зелен храст. В някои европейски страни се окачва на тавана на Коледа, обикновено за девойките, които застават под него, за да бъдат целунати — Б. пр.