— Мисля, че Трип трябва да забрави за тази автобиография. По-добре ще е да остане при Луис и да му помага в работата тук — каза Реган. — Той се грижи за всичко. Може накрая да открие собствено заведение.
— Не го споменавай на Луис — посъветва я Кит. — Ако това заведение преуспее, той ще иска да е единственото тук, докато не умре.
— Права си. Трябва да си поговорим с него на чашка кафе утре преди да отидем на моторните шейни. Днес почти не го видяхме.
— Може да вечеряме заедно — предложи Кит.
— Това е добра идея. Той ще е парцал. Празненството е вече толкова близко.
— Хайде да го направим — Кит започна да се съблича. После влезе в банята и затвори вратата след себе си.
Реган седна на леглото. „Толкова ми се иска да поговоря с Беси — помисли си тя. — Надявам се да се прибере рано в четвъртък. Може би затова не мога да се отпусна със Стюарт. Мисля си непрекъснато за тези неща. А после и картината, която ще изложат тук в четвъртък. Луис е прав. Не мога да си почина, докато напрежението не спадне.“
ГЛАВА ЧЕТИРСЕТ И ПЪРВА
Ибън и Беси лежаха тихо в бавно стъмняващата се стая, звукът от работещата пералня беше слабо заглушен от стената на спалнята.
— Не мога да повярвам, че вече цял ден слушаме това нещо — каза Ибън. — Мислиш ли, че ще направят телевизионен филм за нас, ако излезем от тук живи?
— Предполагам, че ще искаш в твоята роля да играе Пол Нюман — подразни го Беси.
— Обзалагам се, че Елизабет Тейлър ще моли да играе Беси Армбъкл — отговори Ибън в същия дух.
Звукът от приближаваща се кола накара и двамата да млъкнат.
— Ето че идват — каза Беси сухо. — Бони и Клайд.
— Запази вярата, старо момиче, запази вярата.
— Ти имаш наглостта да ме наричаш стара.
— Такъв е изразът.
— Ти дори не знаеш на колко години съм.
— Вярно е.
— Според вестника ти си на петдесет и пет.
Ибън трепна.
— Не обичам да изопачават възрастта ми — той смени темата. — Продължавам да се притеснявам за Реган Райли.
— На никого, когото познаваш, не си сторил добро. Трябва само да се надяваш, че тя не губи надежда — Беси сви устни. — Старо момче.
Те чуха отварянето на задната врата и гласа на Уилийн.
— Какъв е този звук?
— От пералнята е — каза Джуд.
— Ще спрат това нещо най-сетне — прошепна Ибън.
— Цял ден ли е тракало това нещо? — Уилийн отвори капака и видя смачканите заедно зелени кърпи и панталона на Джуд в купчина от пяна в единия край на машината. — Нямам търпение да се измъкнем от тук — проплака тя, като бръкна в студената вода, за да презареди прането.
— Сигурна ли си, че трябваше да слагаш всичко това заедно? — каза Джуд нетърпеливо.
— Аз да не съм ти частната перачка? Имаше сапун само за едно пране. — Уилийн пусна капака и след няколко секунди на стенание от вътрешността на машината, се раздаде звук на енергично въртене на барабана, набиращо скорост. Късото остро фучене на влизащата в машината вода, която трябваше да отмие сапунения остатък, беше още едно доказателство, че машината отново работи. — Ще ти кажа нещо, Джуд. Всички, които срещаме, си паркират задниците в хубави хотели, а ние се тикаме в това бунище. А тези двамата… — тя посочи с глава спалнята за гости. — Сигурен ли си, че си обмислил всичко добре?
— Казах ти, че съм сигурен, по дяволите! — извика Джуд. — Още само две нощи, преди да се махнем от тук. Моля те, помагай ми.
Уилийн влезе в спалнята и затръшна вратата след себе си.
В съседната стая Ибън чувстваше как сърцето му започва да бие по-бързо. Той знаеше, че не е на хубаво, когато хората започнат да се карат за плана. „Изнервят се — помисли си той, — а ние имаме само още два дни“. Погледна към Беси, чиято коса сега падаше извън грижливо направените плитки.
— Беси — прошепна той, — трябва да се опитаме да вземем една от твоите фиби. Може би ще мога да я използвам, за да отворя ключалките на белезниците.
— Те не са от типа, който просто пада. Може сега и да не си личи, но са доста стегнати.
— Когато онези двамата излязат отново, ще се опитам да взема една със зъби.
— Какво? — прошепна тя възмутена.
— Няма повече майтапи — каза Ибън със страшно сериозен глас. — Време е да направим нещо или никога няма да се измъкнем от тук живи.
Сълзи се появиха в очите на Беси и тя разбра, че той е прав.
— Добре, Ибън — тя се обърна с лице към възглавницата и усети как една сълза се стича по носа й. „Ако умра — помисли си тя, — ще отида при родителите си“. Това беше единственото успокоение, което можеше да намери в един от най-тежките си мигове.