Кит преглътна парче препечена филийка:
— Какво остава?
— Не знам. Точно за това не спя нощем. Хем всичко, хем нищо.
Реган остави чашката си с кафе.
— Луис, получи ли храната?
— Да.
— Продадена ли е вечерята?
— Да.
— Картините на местните художници пристигат ли утре?
— Да.
— Съставът идва ли?
— Да.
— Програмата напечатана ли е?
— Да.
— Медиите идват ли?
— Да.
— Тогава не се притеснявай.
— Известните последни думи.
— След два дни ще си седиш тук и ще управляваш печеливш ресторант. Само почакай и ще видиш.
— Чувствам се като булка — каза Луис, — която знае, че всички ще намерят някакъв кусур, колкото и добре да е организирано празненството.
— Добре де, щом знаеш, че ще е така и без това, тогава можеш да се успокоиш. Хората ще се забавляват. Повярвай ми.
— Надявам се, Реган. Предполагам, че трябва да се радваме, че не сме чували нищо повече за Жералдин. Чудя се, как ли се справя.
— Предполагам, че чисти плевнята и се готви за представянето довечера. Тя ще изнесе реч, нали?
— Което е още един проблем. Тя е известна с бръщолевенето си когато вземе думата на събрания. Нещо ми подсказва, че ще имаме проблеми — Луис гребна малка лъжичка от овесената си каша.
— Умирам от нетърпение да се запозная с тази Жералдин — каза Кит.
— Тя е страхотна — рече Реган. — Сега сигурно репетира речта си.
ГЛАВА ЧЕТИРСЕТ И ПЕТА
Свеж и ранобуден Енгъс Людвиг влезе в офиса на Уондър Пропъртис за трети път тази седмица.
Елен Гефке се изправи, за да го поздрави.
— Здравей, Енгъс. Не те очаквах днес. Как си?
— Нетърпелив. Всичко ме сърби, сякаш че съм болен от шарка.
Елен се усмихна.
— Дали едно кафе ще помогне?
— Поне можем да опитаме.
Елен искрено харесваше работата си на агент по недвижими имоти в Аспен. На четирсет години, три години след развода си, тя се премести в Аспен и никога не се беше чувствала по-щастлива. Атлетична природолюбителка от край време, обичаща ските, тя най-сетне почувства, че е намерила своя дом. Точно за това толкова обичаше да намира подходящи къщи за клиентите си. Мястото, на което знаеш, че принадлежиш, би казала тя.
Наля димящата течност от кафемашината в две чашки и даде едната на Енгъс, като вече знаеше, че той го обича черно.
— Благодаря, Елен — рече Енгъс. — Ще ти кажа защо дойдох. Умирам от нетърпение да видя онази къща дето се нуждае от ремонт, за която ми каза.
Елен поклати глава и седна зад бюрото си.
— Енгъс, тя е наета до събота. Бих се радвала да ти я покажа след това. Не обичаме да притесняваме клиенти си с посещения, когато са си платили, за да останат няколко дни на спокойствие.
Беше очевидно, че това не притеснява Енгъс.
— Кои са те все пак?
— Никога не съм ги виждала. Резервацията беше направена чрез фирма, която изпрати чек. А аз им пратих ключовете и разписка.
Енгъс допи кафето си.
— Х-м. Чувствам се неуморим, Елен. В кръвта ми е да правя нещо непрекъснато. Аз съм като малко дете преди Коледа. Това, че съм отново в Аспен, ме прави толкова щастлив. Защо просто не отидем до къщата? Как ти изглежда? Бих желал да го видя поне отвън.
Елен погледна часовника. Приглади русата си коса назад и се изправи.
— Добре, Енгъс. Убеди ме. Да тръгваме веднага, защото имам уговорка за малко по-късно.
Енгъс се усмихна с най-очарователната си усмивка.
— Знаех си, че съм попаднал в най-добрия офис! Нещо в рекламата ви миналата седмица ме накара да вдигна телефона и да ви се обадя. Понякога имам чувството, че познавам някои хора много преди да съм ги срещнал за първи път? Харесва ми да правя бизнес с теб …
— Разбира се, разбира се — каза Елен. Тя мина зад бюрото и си показа главата в задната стаичка. — Излизам. Ще се върна след малко.
В колата Енгъс я затрупа с истории за стария Аспен.
— Да, това място много се е променило, но все още има усещане за магия. Няма друг въздух, от който дробовете ти да се чувстват по-добре.
— Точно за това ми харесва да живея тук — каза Елен и се съсредоточи върху виещия се път.
— Аз напуснах града преди да дойдат Уолтър Пийпке и жена му Елизабет през четирсетте години и да го превърнат в ски и културен център — продължи необезпокояван Енгъс. — От това което всички ми казват излиза, че наистина са направили много.
— Съвсем определено — съгласи се Елен. — Те са основали Аспенската скиорска корпорация, Музикалния фестивал в Аспен, Центъра по околна среда в Аспен. И накрая благодарение на тях Аспен бе превърнат в Национална историческа област.
Вече бяха на няколко мили от града и тя се отклони от главния път и зави по малък, мръсен, неотбелязан път, който се кривеше и завиваше в продължение на половин миля.