— Накъде, по дяволите, сме тръгна ли? — попита Енгъс вгледан напред.
— Каза ми, че искаш усамотеност и красива гледка. Това ти и предлагам.
Най-сетне тя спря и посочи с ръка. Съвсем в полите на планината, в края на дълъг черен път, имаше малка викторианска къща, заобиколена от високи, вечно зелени дървета. На пътеката, която заобикаляше къщата отзад, се виждаше кола.
— Зад нея има плевня — каза тя. — Къщата се нуждае от ремонт, но възможностите са безкрайни.
Енгъс въздъхна и започна да разглежда, опитвайки се да си представи какво може да направи с това място. Виждаше го през всички сезони. Разбира се, къщата изглеждаше занемарена, но с малко боя и поправки можеше да го устрои напълно. „Трябват ми само три месеца и ще я постегна“ — помисли си той.
— Изглежда, че домакините са си в къщи — намекна той.
Елен игриво го плесна по ръката.
— Стига, Енгъс, казах ти, че не можем да направим това.
Енгъс обърна умолителен поглед към нея. Бялата му коса изглеждаше къдрава на слънчевата светлина. С пародично възмущение той се обърна към нея.
— Мисля, че ти каза, че всички тук са приятелски настроени.
В къщата Джуд и Уилийн бяха на път да се побъркат.
— Кои са тези? — попита Уилийн. — Какво правят тук, Джуд?
— Откъде да знам? — отговори остро той. — Зная само, че искат да продават къщата, но в договора пише, че няма да я показват, докато ние сме тук.
Беси и Ибън тъкмо ядяха, когато колата спря в края на пътеката и се виждаше от прозореца на дневната. Паникьосани, Уилийн и Джуд ги отведоха отново в стаята им и им завързаха устите с две кърпи.
— Не се опитвайте да правите каквото и да било — предупреди ги Джуд.
— Те отварят вратата на колата — Уилийн за малко да изкрещи. — Ще отида да им кажа, че в къщата е страшна бъркотия.
— По дяволите! — изкрещя Джуд. — Не исках да знаят кои сме ние. Добре, излез и ги разкарай оттам.
Уилийн облече якето си, обу ботушите и излезе навън през предната врата, която иначе въобще не използваха. Тя се завлече по пътеката до колата.
— Здравейте — каза с най-сладкия си глас, — мога ли да ви помогна?
Енгъс й стисна ръката.
— Енгъс Людвиг. Не искаме да ви притесняваме. Желая да купя тази къща.
— Аз съм Елен Гефке, агентът, който продава къщата — обясни бързо Елен. — Господин Людвиг пожела да го доведа до тук. Искаше просто да се разтъпче. Не искаме да ви безпокоим.
— Бих ви поканила — каза Уилийн с половин уста, — но едни наши приятели ни бяха на гости миналата нощ и ще ви призная, че още не сме почистили.
— Това не ме притеснява… — започна Енгъс.
— Ние напълно разбираме — сряза го Елен. — Ще разгледаме къщата, след като си тръгнете.
— Благодаря. Беше ми приятно — каза Уилийн, отхвърляйки кичур коса назад. Върна се обратно в къщата, като на всеки няколко крачки се обръщаше да им помаха, за да е сигурна, че си тръгват.
Като се прибра отново вътре, тя свали палтото си, остави го на дивана и седна до него.
— Джуд, става прекалено опасно.
ГЛАВА ЧЕТИРСЕТ И ШЕСТА
Подивяла от нетърпение, Жералдин чакаше Марвин Уинкъл, детектива, да й се обади. Той наричаше сам себе си „частното око, което не мигва нито за миг, докато не реши проблема ти“. „Нито пък мисли — измърмори на себе си Жералдин след като отново погледна часовника. — Никога не намира за необходимо да проверява телефонния си секретар“. Това, което най-много мразеше, беше лъжата, която всички оставят на записващите си устройства, че ще се обадят веднага. — „Глупости. Минаха вече три часа, откакто му се обадих в шест часа сутринта аспенско време“.
Може би безделникът си почива някъде през празниците? За последен път разговаря с него преди шест седмици. Разследването нямаше прогрес, но сметката му идваше точно на време. Е, сега вече можеше да започне да печели парите си.
Жералдин се страхуваше да отиде в плевнята, за да не пропусне звънеца. Вместо това седна на кухненската маса и прочете още малко от дневника. Усмивка заигра на лицето й, когато стигна до мястото, където Енгъс Людвиг попитал дядо й дали може да я ухажва. „Той беше красив негодник — помисли си тя, — но аз не бях в настроението да се срещам с когото и да било. О, добре. Всичко с времето си. Този проклет телефон няма ли най-накрая да звънне?“ В този момент той иззвъня.
В следващия момент тя викаше в слушалката.
— За малко да ти прикача прякора Рип Ван Охлювът — С висок възбуден глас изпълни вибриращите тъпанчета на Уинкъл с новостите, които откри.