— Това е чудесно, госпожо Спуунфелоу — избоботи той ентусиазирано. — Фантастично. Изумително. Невероятно. Това значително ще улесни цялата работа.
— Стига лигавщини — пресече го Жералдин. — Захващай се за работа! — тресна телефона и се загледа в почерка на дядо си върху измачканите страници.
„Трябва да си подготвя речта за утре вечер“ — сети се тя. Изведнъж получи просветление. „За откриването на портрета на дядо ми ще прочета от неговия дневник. Но при такъв голям избор от истории няма да знам кога да спра“.
ГЛАВА ЧЕТИРСЕТ И СЕДМА
Реган и Кит бързаха към човека с рамките. Офисът му беше на гърба на една галерия, пълна с големи картини със западна тематика. Подовете блестяха и тишина изпълваше сградата.
Еди, прошарен мъж на около петдесет години, с мускулести ръце и дълга коса, ги поздрави с кимване на главата.
— Тази картина на Крал Луи Осемнайсти трябваше доста да се почисти. Когато я докараха беше в отвратително състояние. Ние се опитахме да я почистим с парцал, напоен с терпентин и отстранихме голяма част от мръсотията, но това е само началото. Сега поне се вижда лицето му.
— Изглежда доста добре с чисто лице — коментира Реган. — Сега цветовете са много по-контрастни.
— Ъх-ъ — каза Еди загледан в портрета. — Тази картина трябва да бъде реставрирана напълно, но ние ще се постараем да изглежда добре за забавата утре.
— Красива е — промърмори Кит. — Хей, Реган, няма ли портрет на кралица Кит, за да ми я купиш?
— Ще гледам да намеря, когато си на ръба на нервна криза.
— Аз почти съм готова.
Еди като че ли не чуваше разговора им, толкова се беше съсредоточил в избора на рамка.
— Ъх-ъ, тази златна рамка е наистина хубава. Как мислите?
Реган разгледа златистата боя.
— Определено изглежда царствена, точно каквато ни трябва. Какво ще кажеш, Кит?
— Добре е.
— Съгласни сме.
Еди взе молива, закачен зад ухото му и започна да отбелязва нещо върху фактурата. Реган веднъж се беше опитала да задържи молив зад ухото си, докато работеше, но той непрекъснато падаше.
— Ще извикаме специалист, който ще се погрижи за картината на Бисли — каза той докато оставяше молива. — Чудя се какво ли още има госпожа Спуунфелоу в този неин плевник.
— Нямам представа, но с нетърпение очаквам да видя „Завръщане у дома“. Чувала съм толкова много за нея — каза Реган.
— Тя също е много добра.
Реган му плати за поръчката. Подавайки й сметката той каза.
— Ще я донесем в ресторанта на Луис утре следобед. Тази картина е идеална за човек, който се казва Луис.
— Благодаря — рече Реган, — ако празненството премине успешно, той ще стане Кралят на Аспен.
— Няма причина да не стане.
„Надявам се да си прав“ — помисли тя.
ГЛАВА ЧЕТИРСЕТ И ОСМА
Беше чудесен ден за каране на моторна шейна. Зетят на Ида, Бък, ги прекара през всички пътища през планината. Те спряха при малка дървена колиба, където току-що направен шоколад се сервираше топъл в хартиени чашки. Малко бяла ружа беше допълнението. Цялата група се набута вътре и застъпва от крак на крак за да се стопли.
— Кара те да се чувстваш като пионер, а? — измърмори Кит. — Краката ми замръзват.
— Мисли колко хубаво ще ти бъде, когато отново се стоплят — посъветва я Реган.
— Имам резервен чифт дебели чорапи. Искаш ли да ти ги дам? — предложи Патрик.
— Защо никой, с когото съм ходила не би направил това? — попита Кит реторично, усмихвайки се на Патрик. — Ще приема предложението ти и ако все още съм свободна, когато станеш на двайсет и една или осемнайсет, или колкото там трябва, можем да се сгодим.
Грег се усмихна.
— Той си има гадже.
— Това е хубаво — каза Кит, като си събуваше ботушите, — но само докато не се побърка по компютрите.
Реган се засмя и излезе навън с какаото си. Отиде до своята моторна шейна и седна върху нея. Тишината царуваше навсякъде. Никъде нищо не се движеше, нямаше признаци на съвременния живот. Снежното покритие на планината, която я заобикаляше, изглеждаше тихо и спокойно, вероятно почти така, както е изглеждало на двайсет и осми декември преди хиляда години. „Моменти като този — помисли си Реган, — когато поглъщаш красотата и величието на природата, са истинско чудо. Като например това къде, по дяволите, се е дянал Ибън. Светът е толкова голям, че може да бъде навсякъде“ — помисли си тя, докато преглъщаше.
Допи какаото и отиде да изхвърли чашката в кошчето, близо до колибата. Усмихна се на закачения там надпис: „Не се притеснявайте, ние се рециклираме“. „Този знак не е съществувал преди хиляда години“.