— Проверих палетите. Сигурно ще бъда там към средата на седмицата.
— Защо казваш „сигурно“? Няма какво да те спре, нали?
Кит се поколеба.
— Не.
— Какво става? Купила си си имел. Да не си си хванала гадже?
— Ами, срещахме се няколко пъти в спортния ми клуб. Изглежда наистина готин. Просто си мисля, че ако той поиска да прекараме празниците заедно, нали знаеш …
— Да — каза Реган. — Но ако той не те покани за Нова година, ще си седиш вкъщи сама и ще си дрънкаш тиганите и тенджерите в полунощ.
— Мислих си за това.
Телефонът изщрака в ухото на Реган.
— Задръж за малко, Кит.
— Ало.
— Да. Аз съм.
— Луис! — Реган можеше да си го представи как разрошва косата си, как я слага зад ушите и после я поглажда. — Тъкмо си говорех с Кит по телефона.
— Тя ще дойде ли?
— Надявам се. Чакай малко — Реган превключи обратно на Кит. — Луис е. Нека да ти се обадя по-късно.
— Аз ще си седя тук и ще окачвам имела.
Когато се включи отново в линията с Луис, Реган го чу да се разпорежда някъде настрани.
— Луис! Хей, Луис!
— Да, скъпа. Тук малко сме се побъркали.
— Не е ли хубаво? — попита Реган. Това беше важен период за него. Отзвукът от ресторанта му по време на празниците и празненството на двайсет и девети щеше или да го укрепи, или да го разори.
— Да, предполагам, скъпа. Не ми се връзвай. Просто съм се съсипал от работа. Помислих си, че ще е добре да се свържа с теб, за да съм сигурен, че ще дойдеш утре вечер. Не мога да повярвам, че вече е Коледа.
— Знам — каза Реган. — Заедно с родителите ми ще летим утре следобед със самолета на Ууд.
— Чакай, Реган. КАКВО ГОРИ? — изкрещя той. — ИЗВАДЕТЕ ХЛЯБА ОТ ПЕЩТА, ЗА БОГА!
Реган се усмихна.
— Изглеждаш доста зает. По-добре да те оставям. Ще се видим след вечеря у Кендра.
— Искаш ли нещо специално за ядене докато си тук, скъпа?
— Каквото сервирате. Ах, да, само едно нещо.
— Какво? — попита той.
— Обичам при сервирането хлябът да е леко затоплен.
Луис измърмори нещо, което Реган беше сигурна, че е някоя мръсотия и затвори.
ГЛАВА ТРЕТА
НЮ ЙОРК СИТИ
Събота, 24 декември
— Лари, ще боли ли? — смотолеви Нора Реган Райли под маската, която покриваше ноздрите й, изпращайки азотен оксид към мозъка й.
— Само още няколко минутки, Нор — любезно отвърна доктор Лари Ашкинази, като държеше инструмента, който подозрително приличаше на ножичка за маникюр. — Много лош зъб. Малко ще засиля газа.
— Трябва да си тръгна оттук на два крака — изграчи Нора, когато усети, че излита от зъболекарския стол.
— Няма проблеми, Нор. Ще те оправя за нула време, а после съм във ваканция — той бръкна в устата й и пръсна болния зъб със струя вода.
Нора гледаше право напред, в редичката от поздравителни картички, висящи на стената. Навън, през прозореца, в южен Сентрал Парк, започваше да вали сняг. Беше Бъдни вечер и купувачите в последната минута се бяха разбързали. Нора чувстваше, че не е напълно в съзнание и се зачуди, но без да се тревожи, как ще стигне обратно в Ню Джърси.
„Този азотен оксид определено те кара да се отпуснеш, помисли си тя в просъница, но предпочитам да съм си вкъщи с чаша яйчен коктейл.“ Тя затвори очи, когато Лари взе машинката. Дори само видът й беше достатъчно противен, а какво остава за звука й. От бръмченето й на всеки биха му омекнали краката, да не говорим, че заглушаваше успокоителната лека музика, която Лари беше пуснал в кабинета си.
Докато Нора дишаше и издишаше, през главата й мина смахнатата мисъл, че всеки път, когато седнеше на стола, по радиото върви една и съща музика. Но после не можеше да си спомни коя е. Всичко се сливаше с останалото.
След няколко минути Лари гордо отстъпи назад.
— Всичко е готово — той се обърна към асистентката си. — Пусни й чист кислород.
Нора избърса наслоилата се амалгама около устата си и се наведе над клокочещия плювалник на разстояние точно едно изплюване от стола. Асистентката на Лари, Флоси, й подаде чаша с толкова вода, че дори и мравка не можеше да се удави в нея. Нора изплакна устата си и се прицели в плювалника. Водата, примесена с останки от сребърното покритие, се изсмука от тръбите за миг.
— Благодаря ти, че дойде днес, Лари. Не можех да тръгна на почивка с този зъб.
— За теб винаги — каза Лари, който стоеше наблизо и пишеше нещо в картона й. — Радвам се, че и Флоси беше свободна да дойде, за да ми помогне за няколко минути.
Нора го наблюдаваше, докато той, дълбоко замислен, попълваше записките си. Лари беше момчешки красив, мъж на четирсет и две години, с лъскава черна коса и очи. Кожата му имаше тен през деветдесет и девет процента от годината благодарение на честите му пътувания до места като Саут Бийч в Маями. Той беше идеалният ерген и се радваше на всяка минута от свободата си.