Той се загледа в телефона, закачен за седалката пред него. Изглеждаше толкова примамливо. Просто пъхни кредитната си карта и се обади където искаш.
Дали да не се похвали? Защо пък не? Двете уискита си вършеха работата, а и беше в празнично настроение. Тананикайки си „Зимна магия“, той бръкна под седалката пред себе си и издърпа износения си черен куфар. Натискането на бутоните от двете страни по едно и също време винаги малко го възбуждаше. Подобният на пистолетен изстрел звук на отварящите се закопчалки, изхвърчащи настрани и удрящи се глухо, за да привлекат внимание, го накара да се усмихне. Само заради удоволствието той ги затвори и ги изстреля отново. И после пак.
Човекът от съседната седалка, с който се беше опитал неуспешно да завърже приятелски разговор, го погледна намръщено.
Уинкъл въздъхна и извади портфейла си. Обичаше да го държи в куфара, защото знаеше, че джебджиите са навсякъде, особено по време на празниците. Откри, че повърхностно изучава шофьорската си книжка, която беше малко оръфана по краищата и после изважда кредитната си карта.
Все още с куфара в скута си, той я мушна в телефонния апарат и набра номера си. Секретарят се включи на второто повикване, което значеше, че има оставено съобщение. Набра секретния си код и изчака, докато електронния глас го уведомяваше, че има едно съобщение.
Изведнъж гласът на Жералдин Спуунфелоу се разкрещя в слушалката четирсет хиляди фута над земята. Уинкъл се опита да се усмихне, като се надяваше, че съседът му не чува какво казва записаният й на касета глас.
— Ще си наема друг детектив, ако продължавам никога да не мога да те намеря по телефона. ОБАДИ МИ СЕ!
Уинкъл седеше и гледаше през прозореца на самолета, когато телефонът прещрака в ухото му.
Натисна бутона за прекъсване, защото не искаше да бъде таксуван още една минута и сви рамене.
„Е, добре, — помисли си той. — Не искам да й се обаждам сега. Ще й кажа добрите новини на партито довечера. Отивам директно там щом се приземим. Ще бъде толкова щастлива, че ще накара всички журналисти да ни снимат. — Той разклати кубчетата лед в чашата си. — Кой знае? След тази вечер може би ще ме имат за новия Шерлок Холмс.“
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА
Жералдин седеше пред огледалото и закачаше една сребърна брошка на черната си рокля с високо деколте. По принцип отбягваше да носи бижута, но в чест на дядо си беше решила, че тази вечер ще носи сребро. Имаше роклята от повече от двайсет години и я бе носила само на малкото официални събития, на които беше присъствала.
Днес бе написала речта си. Това означаваше, че се беше откъснала от дневника му, но вълнението от предстоящата вечер започваше да се натрупва в стомаха й този следобед. Най-накрая дядо й щеше да получи част от признанието, което заслужаваше. Аспен щеше да се изправи на крака и да разбере заслугите му за този град, а тя се беше погрижила да ги изложи една по една. Не бяха й казали колко дълго трябва да говори, но така или иначе нямаше да посмеят да я прекъснат по средата на обръщението й към хората.
След като си сложи малко червило, което за нея беше рядко събитие, тя изучи отражението си в огледалото. „Трудно е да повярваш, че съм на седемдесет и пет, — реши тя. — Чувствам се толкова по-млада, но в същото време имам чувството, че съм преживяла три нормални живота тъга. Не, че нямаше и хубави моменти. Но фактът, че нямам семейство, винаги прави празниците по-трудни. Хубаво е, че усложнявам живота на другите, — продължи да си мисли, — защото иначе щях да седя и да се самосъжалявам. По-добре да викам на Рип Ван Уинкъл, отколкото да плача. Разбира се, той не се обади. Къде, по дяволите, е и какво прави?“
Жералдин взе сребърната си четка за коса и приглади няколко кичура в кока си. „Поне ако брат ми Чарлз се беше оженил и имаше деца, щях да имам кого да глезя. И някой, с който да си споделя вечерта. На дядо му отдават чест, а аз съм единственият роднина, който ще обира овациите. Поне мога да отдам енергията си на този град. Мога да получа цяло състояние за тази картина на Бийсли, но за какво ми е? Имам предостатъчно пари да си изкарам цял живот. Предполагам, че не би трябвало да се оплаквам. Целта на живота ми е да запазя името на Спуунфелоу живо, като помагам на новия музей и подарявам боклука от плевнята за каузата. Парада на Нова Година, воден от картината на Поп-Поп, ще бъде само началото.“
Връщайки четката на тоалетката, тя взе бутилчица с парфюм, която си седеше на покривчицата от както гаджето й умря миналата година, и се усмихна. „Никога не съм се притеснявала за такива работи, но защо пък не тази вечер? Престанах да се суетя около външността си преди доста време, но тази вечер, е, тази вечер просто ми се иска да го направя.“ Тя дръпна деколтето на роклята си, мушкайки бутилчицата под тафтата и пръсна няколко пъти. После пръсна и на китките си. Преди да я остави на мястото й, напръска цялата си рокля.