Проверявайки червилото си отново, тя се усмихна. „Още не съм умряла, — помисли си тя. — В края на краищата, кой знае какво вълнение ще ми донесе тази вечер?“
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Когато Марвин Уинкъл пристигна в Денвър в пет следобед, беше изненадан да разбере, че видимостта в Аспен рязко е спаднала и няма да има повече полети за там тази вечер. Летището беше затворено до сутринта или докато условията се оправеха.
Утре не ставаше. Представи си, че онзи гръцки вестоносец беше решил да измине разстоянието до там, където трябвало да извика „Победа, победа!“, за няколко дена? Можеше да поживее по-дълго, но затова пък сега нямаше да има маратони по целия свят.
— Трябва да стигна до Аспен тази вечер — каза той на билетния агент.
Тя посочи с добре оформения си маникюр в кърваво червен цвят.
— Там можете да си вземете кола под наем.
Имаше голяма опашка.
Уинкъл побърза и извади кредитната си карта. „Това е втория път, когато я използвам в интервал от няколко часа, — замисли се той. — Миналия път какво получих? Ядосаните приказки на Джералдин. Да се надявам, че този път ще имам по-добър късмет.“
Пресметна набързо. Щеше да му отнеме около четири часа да стигне до Аспен с кола. Чакането на опашката му се стори безкрайно, но най-накрая се погрижиха и за него. Попълни формулярите и му казаха да седне и да изчака автобусчето за паркинга, където бяха колите. Всичко му отнемаше толкова много време!
Утешаваше се сам, докато седеше и чакаше с багажа си и с късите ски, които на студената светлина на терминала изглеждаха много зле. Жералдин му беше казала, че звездният миг на живота й ще бъде, когато представи картината на дядо си на музея. Когато тя свърши, той ще й предложи звезден миг, който надминаваше този.
ГЛАВА ШЕЙСЕТА
В девет часа вече беше очевидно, че партито е много успешно. Луи светеше от щастие, докато слушаше комплиментите за ресторанта и картините. Картината на Луи хвърляше всички във възторг и той чуваше да го назовават „кралят“. Чувстваше се страхотно. Вече беше позирал за няколко снимки пред камината със знаменитости и важни клечки от елита на Аспен.
Пространството беше изпълнено с повече от шестотин души, отпиващи от коктейлите си, разговаряши и обсъждащи най-новата мода на вечерните облекла, красяща повечето от жените в залата.
Най-сериозният наблюдател беше Ида. Промъквайки се през тълпата, тя се забавляваше както никога досега, преструвайки се, че се възхищава на всяка черна рокля, която я хващаха да зяпа. „Къде, о, къде е онази, която държах в ръцете си само вчера сутринта? — помисли си тя. — Трябва да я намеря, просто трябва да я намеря!“
Бавно тълпата започна да се придвижва в залата за банкети, където щяха да бъдат вечерята, танците и програмата.
На една доста добре разположена маса съвсем до дансинга седнаха Кендра, Сам, Люк и Нора. Реган, която носеше черна кадифена рокля, намери Ида в тълпата и я заведе до масата.
— Искам да седнеш за малко — каза й тя. — Обикаляш наоколо прекалено дълго вече.
— Не се тревожи, Реган. Това е най-страхотното изкарване, което съм имала от години. Само се ядосвам, че още не съм видяла роклята или клиента ми.
Кит и Реган седяха още в стаята за коктейла с Дерууд, Стюарт и от време на време Лари, когато Реган отиде да намери Ида. Стюарт се опитваше да измъкне най-доброто от всеки един от последните им мигове на общуване.
— Мразя да седя на маса, Реган — оплака се той. — Хваща ме секлета. Затова като се оженя ще стана бюфетчия.
— А аз пък не мога да дочакам — отвърна тя. — Ще ви видя пак вътре.
След като Ида седна и започна да си говори с групата, Реган се огледа из стаята. Оркестърът свиреше обзет от вълнение. Всички изглеждаха чудесно и напитките се лееха. Партито притежаваше онова неназовимо качество, което го правеше хубаво. „Луи трябва да е щастлив, — помисли си тя. — Поне за сега.“
Забеляза Жералдин Спуунфелоу на масата, която беше най-близо до подиума на почетното място заедно с група от дейците на асоциацията „Спасете миналото на Аспен“. Мястото й беше възможно най-близо до картините на дядо й, които сега бяха и двете на сцената. Тази на Бийсли бе покрита с платно на капки със сини спретнати украшения, символ на Колорадо. Тази на дядото, портрет на изтъкнат стар гражданин с бяла козя брадичка, вратовръзка на ластик и някак си упорито милосърдно изражение, беше силно осветена и затова беше невъзможно да не й обърнеш внимание.