Койотът избърза към аварийния изход вляво, точно до балната зала.
Марвин Уинкъл намираше, че е много изнервящо да караш по планинските пътища към Аспен. И, разбира се, беше започнало да вали. Напредваше много внимателно, страхувайки се, че може да се хлъзне някъде и да отлети в небитието. Още веднъж се сети за маратонския вестоносец, който в момента, в който обявил победата, бе умрял.
В резултат на внимателното му каране вече беше единайсет без една, когато най-сетне пристигна в „Страноприемница «Сребърната мина»“. Паркинга беше пълен. Знаеше, че Жералдин трябва да говори в единайсет и искаше да я чуе.
„Има ли някакво значение?“ помисли си той като паркираше, блокирайки някакъв западнал фургон. Това беше най-близкото място, което можа да намери до хотела, без да запушва пътя на колите на инвалидите. „Няма никакво значение. Ще се измъкна преди останалата тълпа. Искам да чуя речта на Джералдин, и после ще дойда да я преместя.“
Забърза към залата за банкети и пристигна тъкмо на време, за да види за момент Жералдин и да чуе първите й думи. В следващия миг лампите изгаснаха и той започна да кашля.
В момента, в който светлините загаснаха и газовите сачми се пръснаха във въздуха, Койота се втурна навън към колата си, виждайки за част от секундата как Джуд тича непохватно, понесъл обемист предмет. Той и Уилийн скочиха в колата си и потеглиха.
Койота скочи в своята, за да ги последва и започна да псува. Някакъв глупак беше паркирал точно зад него. Започна да върти яростно волана, придвижвайки се със сантиметри напред-назад, докато най-накрая успя да заобиколи камарата, която беше блокирала пътя му. Но преди да успее да потегли и да последва колата на Джуд, вратата за пътници се отвори.
— Трип — извика Реган кашляйки, със сълзящи очи. Тя бързо се настани зад него. — И ти ги видя! Давай след тях!
Само няколко минути преди това Енгъс седеше сияещ и гледаше как Жералдин беше придружена до сцената. Хубавичкото момиче беше станало красива жена. Беше го поканила да седне на масата й и вечерта бе минала в разговори за старите дни. Когато се пошегува с нея за това, че го беше отхвърлила, когато той искал да я ухажва, тя потупа ръката му и той можеше да се закълне, че очите й се навлажниха.
— Е, може пък да е имало причини, за които ти нищо не си знаел — отвърна му тя. Беше много доволна да разбере, че той се връща да живее отново в Аспен.
Енгъс се облегна назад и се приготви да се наслаждава на обръщението й. Човекът от историческия комитет направи хубаво встъпление, такова, каквото Жералдин заслужаваше. Колко души бяха направили толкова, колкото нея за този град? Енгъс се намръщи. Този тип, който беше наел вилата, която той искаше да купи, се промъкваше към сцената. В бара Енгъс беше разпознал жена му, тази, която се правеше на толкова приятелски настроена, но не му даде да разгледа къщата. Надяваше се, че този не е някой от онези глупаци с фотоапаратите, които ще започнат да светят със светкавиците си в лицето на Джералдин, докато тя говореше. А ако беше, Енгъс щеше да се увери, че го е спрял.
Когато Жералдин започна да говори, мъжът, който бе предмет на вниманието му, бръкна с ръце в джобовете си. „Какво прави той?“ Очите на Енгъс се свиха. „Какво е това откачено нещо, което си слага на лицето?“
Лампите изгаснаха и залата се изпълни с писъци. Чуха се няколко автоматични изстрела от там, където стоеше мъжът. С едно инстинктивно движение Енгъс скочи от мястото си, изтича няколкото фута до сцената и скочи на нея. Протягайки ръка, той напипа задушаващата се, кашляща, разярена Джералдин.
Докато Трип намусено се измъкваше от паркинга, тълпи задушаващи се, задъхани хора започнаха да се изливат от изходите на ресторанта. Реган с ужас се сети, че майка й и баща й може да я търсят в района на тоалетните. Но така или иначе нищо не можеше да направи.
Когато стигнаха до пътя, вече нямаше и следа от другата кола, но Трип зави надясно без да спира. Тя знаеше, че той не може да е видял на къде тръгва колата.
— Трип — каза тя, държейки се на дръжката на вратата, — от къде знаеш накъде да караш?
— Обслужвах ги в ресторанта вчера. Знам къде са отседнали.
Реган се отпусна назад.
— Те ти казаха? — попита тя невярващо. — Това е последното нещо, което биха направили. Може въобще да не отиват натам сега.
— Имаш ли по-добро предложение? — тросна й се Трип.
Шокирана, Реган го погледна, но после реши да не обръща внимание на тона му, защото той просто е разстроен от това, което се случи току-що. Очите й още сълзяха там, където газът ги беше опарил. Но сега, на бледата светлина на таблото, тя видя, че неговите са сухи и в тях нямаше и следа от психическо объркване.