За пръв път забеляза телефона на седалката между тях.
— Дай да се обадя на полицията! — каза тя. Вдигна го и тръгна да набира, но преди да е успяла да натисне и първия бутон, той го грабна от ръцете й и го захвърли в задната част на фургона. Задната седалка беше пропаднала и тя го чу да се приземява някъде около страничния прозорец.
— Развален е — изръмжа той.
„Сега вече е сигурно,“ помисли си тя. Нещо не беше наред с Трип. Измъчващото я чувство за опасност я накара да погледне напред, докато той караше, без да се замисля за посоката. Един крадец би ли говорил свободно пред келнер? Не, той трябва да е от бандата им. Беше логично. Работеше в ресторанта и можеше да им каже къде е главният превключвател. Бил е навън, когато сълзотворния газ избухна. Кара толкова бързо, защото знае къде да ги срещне. Колата му е пълна с личните му вещи. Сърцето й ускори пулса си и тя разбра, че не трябва да му дава да разбере, че го подозира.
Снегът се трупаше бързо. Беше трудно да видиш на повече от няколко фута напред. Чу го да псува под мустак.
— Какво става? — попита тя внимателно.
— Пропуснал съм един завой някъде.
Зави опасно бързо на сто и осемдесет градуса и колата започна да се пързаля. „Всичко се обърква,“ помисли си ядосано той, като я стабилизираше. Първо този скапан автомобил, който му беше запушил пътя. После и Реган, която му се набута в колата. Е, това си беше нейният лош късмет. Имаше намерение да свие картината на Бийсли от колата на Джуд, когато те отидеха да се преоблекат в къщата си. Ако излезеха преди да е свършил, проблемът си беше техен. Но сега вече беше твърде късно за това. Беше загубил повече от пет минути и с всяка измината секунда рискът, че ще се измъкнат с картината, ставаше все по-голям.
От една пресечка в дясно той забеляза проблясване на приближаващи се фарове. Настъпи спирачките, когато две коли изхвърчаха на пътя и се разминаха с тях, отивайки в обратната посока. Трип знаеше, че Джуд кара едната, а Уилийн — другата.
Пътят беше прекалено тесен за обратен завой. Той зави в пресечката, от която колите бяха дошли, даде заден и ги последва в посоката, в която бяха тръгнали.
Усмихна се сам на себе си. Те напредваха по плана си. В Наблюдателна точка щяха да се освободят от нежеланите си гости. Така ще направи и той.
Енгъс притисна ръка към устата на мърморещата, задушаваща се Жералдин и я изведе на свежия въздух отвън. Други също започнаха да се изливат след тях. Той излезе тъкмо навреме, за да види как Реган Рийли се качва в една кола, която точно тръгваше. Когато повече хора взеха да се измъкват, започна да се оглежда. Някое ченге трябваше да се появи скоро, а той беше единственият, който знаеше къде живеят тези крадци.
Всички от масата на Нора и Люк си пробиха път към изходите. Навън Нора каза обезумяла:
— Люк, Реган отиде до тоалетната! Може още да е там!
Люк се обърна с намерението да си пробие път през солидната маса излизащи хора, когато усети как някой го хвана за ръката.
— Тя не е вътре — каза Ида. — Проследих я и излязох точно когато тя се качваше в една кола, паркирана ей там — и посочи мястото.
Енгъс, чувайки част от разговора им, се обърна.
— Реган Рийли е ваша дъщеря? Аз също я видях да се качва в колата също. Мисля, че тя тя и шофьорът преследват този, който взе картината. А аз знам къде живее той.
Жералдин изведнъж се оправи.
— Ами тогава хайде да се качваме в някоя кола и да вървим — тросна се тя. — Никой няма да вземе картината на Поп-Поп!
Марвин Уинкъл, който най-сетне беше забелязал Жералдин в тълпата след като беше излязъл, дойде навреме, за да чуе разговора. Той посочи своята кола под наем.
— Мис Спунфелоу, Марвин Уинкъл винаги на вашите услуги!
Енгъс грабна ключовете от ръката му.
— Аз ще карам.
Жералдин скочи на предната седалка.
— Хайде, Люк — извикаа Нора, отваряйки задната врата.
Уинкъл ги последва.
Енгъс тъкмо тръгваше, когато Ида отвори страничната врата и се набута до Джералдин.
Ибън и Беси бяха прекарали безкрайно дългите четири часа, от както Уилийн и Джуд тръгнаха за празничната гала вечеря, говорейки си тихо. След като и двамата бяха приели, че няма да доживеят до утре сутринта, си разменяха признания за живота си.
Ибън даже накара Беси да се засмее, като и разказа за някои от работите, които беше работил.
— Тъй като никога не съм имал истински родители, предполагам, че никой никога не ме е насочвал в правия път.