— Не можеш да го заобиколиш! — изпищя Уилийн.
— Само гледай! — изръмжа той. Колелата му почнаха да се хлъзгат, докато обикаляше задницата на фургона на Трип.
— Ще ни убиеш! — пак изкрещя тя. — Само погледни наклона!
Като обезумял той даде заден ход. Колата се завъртя и се блъсна в скалите на планината, а фаровете й все още осветяваха колата на Ибън. Главата на Уилийн се блъсна в стъклото. Главата на Джуд — в кормилото. Замаян и кървящ, той чу задната врата да се отваря.
— Не се обръщайте! — предупреди ги гласът. — И не се опитвайте да се докопате до пистолета! Още веднъж ви благодаря!
Реган видя пистолета в ръката на Трип точно в момента, в който осъзна, че има някой в задната част на автомобила, чиито колела висяха над ръба на пропастта. Действайки инстинктивно, тя отвори вратата на фургона, приведе се и изтича към колата. Отвори вратата и просто не можа да повярва на очите си. Оказа се лице в лице със замаяния Ибън.
— Ибън — ахна тя, грабвайки ръката му и придърпвайки тежестта му към себе си.
— Беси също е тук — прошепна той слабо.
— Излизай, излизай. Аз ще се погрижа за нея — каза Реган, дърпайки го настрани.
Той падна на земята. Тежестта му беше стабилизирала колата и сега предницата се наклони опасно.
— Измъкни Беси от там — промърмори Ибън, докато се опитваше да се задържи на краката си.
Реган се опита да издърпа Беси за ръцете, но тя беше мъртво тегло. Усети как колата започва да се пързаля надолу. За възможно най-кратко време тя се вмъкна в задната част на колата приведена, пъхна ръцете си под гърба на Беси и повдигна безчувственото й тяло. Трябваха й няколко опита, но накрая главата и раменете на Беси висяха от вратата.
Можеше да види как Ибън се бори да се задържи на краката си и да се приближи към тях. Издърпа отпуснатото й тяло от колата, оставяйки я да лежи на земята до него. Без общата маса колата се хлъзгаше напред. Когато вече падаше, Реган скочи навън. Колата премина през останалата бариера и падна отстрани. Десният крак и дясната ръка на Реган висяха над пропастта. Тя се пързаляше и се опитваше като безумна да намери нещо, за което да се хване, когато усети здрава ръка да я сграбчва.
— Няма да караш ски тази вечер, Реган — каза Ибън, докато я издърпваше на безопасно място.
В далечината Реган можеше да чуе воят на приближаващите се сирени. Познати гласове викаха за тях.
Нещата не се развиваха по начина, по който Трип очакваше. Прикритието му вече го нямаше, но след петнайсет минути това вече нямаше да има значение. Картината на Бийсли беше отзад в колата му. Беше взел ключовете от колата на Джуд. Реган Рийли още се бореше да извади онази жена от другата кола, когато той потегли. До времето, когато някой ще ги намери, той ще задейства резервния си план. Друга кола, заключена в една плевня с дрехи, документи и дегизировка, беше само на петнайсет минути оттук.
Но докато завиваше около бордюра, успя да види приближаваща се колона от коли. Четири от тях имаха светещи буркани. Докато ги отминаваше в обратната посока, една от полицейските коли направи обратен завой и той разбра, че не може да се измъкне и че късметът му най-накрая му беше изневерил.
— Реган! — изкрещя Нора. Всички тичаха към тях.
— Добре съм — извика тя.
Уинкъл не можеше да повярва на очите си. Колата му водеше преследването. Неговата кола с портативния телефон, с който беше решил да се изфука и с който бяха извикали полицията. Всички бяха видели как другата кола изхвърча в пропастта. Когато Енгъс спря колата, всички изскочиха и се затичаха нагоре по хълма. Дъщерята на Рийли, Реган, беше на земята с още двама.
Цялата група се беше струпала над тях. Един мъж с къса брада клатеше глава. Жената на земята се размърда. Реган се изправи.
— Вижте кого намерих! Знаех си, че са заедно. Искам всички да се запознаете с липсващите Ибън Бийн и Беси Армбъкъл.
Уинкъл се почувства все едно са го сложили на електрическия стол.
— Ибън Бийн и Беси Армбъкъл! — извика той. — Вие сте причината да съм тук тази вечер! — той се обърна към Жералдин, която Енгъс пазеше от студа: — Мамо, мога ли да те представя на липсващите ти близнаци?
Жералдин го изгледа като тресната с мокър парцал. После погледна към Ибън, който напомняше на дядо й с бялата си брада. Пуснатата коса на Беси седеше така, както беше седяла нейната собствена преди да започне да я носи вдигната. Тя се наведе и започна да плаче. За пръв път през живота си й беше разрешено да прегърне бебетата си.