Алън Силитоу
Картината с рибарската лодка
Двадесет и осем години бях пощаджия. Обърнете внимание на първото изречение — понеже е написано простичко, някому може да се стори, че се хваля с дългогодишната си служба, но за мене този факт няма никакво значение. Не е моя вината в края на краищата, ако някой помисли така, само защото го казах скромно и ясно — не бих могъл да го напиша другояче. Започна ли да употребявам дълги и сложни думи, изровени от речниците, ще ги повтарям твърде често — във всяко изречение или през изречение — все едни и същи думи. И за да не излезе смешно това, което искам да напиша, думи от речник няма да вземам.
Двадесет и осем години минаха и откакто се ожених. Тая работа е много важна, независимо от това как ще я опишеш или как ще погледнеш на нея. Стана така, че се ожених веднага, щом намерих постоянна работа, а първата добра работа, на която попаднах, беше в пощите (преди бях момче за поръчки, после чирак). Трябваше да се оженя за нея веднага, щом получих назначение, защото й бях обещал, а тя не беше от онези хора, които позволяват да забравиш обещаното.
Когато получих първата си заплата, вечерта я потърсих и запитах:
— Какво ще кажеш за една разходка до „Змийската гора“? — Бях неразумно самоуверен, целият свят сякаш беше мой и тъй като бях забравил нашата уговорка, съвсем не се учудих на нейния отговор:
— Съгласна съм, разбира се.
— Спомням си, че беше късна есен, листата бяха нападали като сняг по земята — хрупкави отгоре и влажни по-навътре. Имаше пълнолуние и ветрец — разхождахме се из черешовата градина прегърнати и щастливи. Внезапно тя спря и се извърна към мен — беше едра девойка с хубаво тяло и доста миловидно лице.
— Искаш ли да влезем в гората?
— Ама че въпрос! — засмях се аз, — Знаеш, че искам. А ти?
Тръгнахме отново и след малко тя промълви?
— И аз искам, но сега, когато имаш вече постоянна работа, знаеш какво трябва да направим, нали?
Позачудих се какво ли пък иска да каже. Но всъщност прекрасно знаех.
— Да се оженим — признах си аз и прибавих, — но знаеш, че заплатата ми не стига за семейство.
— Според мене, стига — отвърна тя.
И толкоз. Целуна ме, както никога не бях целуван, и навлязохме в гората.
Семейният ни живот не я направи щастлива — не й беше добре още от самото начало. Не бях щастлив и аз, защото твърде скоро тя започна да ми повтаря, че всичките й приятели, а най-вече нейното семейство непрекъснато й говорели, че нашият брак нямало да издържи и пет дни. Не можех да ги опровергая, защото още след първите месеци разбрах колко са прави. Но това не ме дразнеше, защото съм от тези хора, чието спокойствие не можеш да нарушиш. А пък ако искате да чуете истината — която, според мене, другите мъже не признават с удоволствие, — женитбата за мен значеше да смениш дома и майка си с нов дом и нова майка. Просто и ясно. Даже и пликът със заплатата не промени пътя си — предавах го всеки петък и получавах обратно пет шилинга за тютюн и за едно кино. Това беше един от онези бракове, при които разноските по бракосъчетанието и гостите са предварителната вноска, а после до края на живота си продължаваш да разпределяш изплащането на седмици. Предполагам, че оттук са заимствали идеята за стоките на изплащане.
Но нашият брак издържа повече, отколкото предсказваха всички — не пет дни, а цели шест години — тя ме напусна, когато бях тридесетгодишен, а самата тя бе на тридесет и четири. Лошото беше, че когато се карахме — а имаше караници и ругатни, и хвърляне на съдове, — ние изпитвахме и мъка. Струваше ми се, че още от първата ни среща ние непрекъснато сме правили само това — карали сме се и сме се измъчвали. Мислех, че докато живеем заедно, ще върви все така. Но сега разбирам, а понякога съм предугаждал и тогава, че истината е била друга. Много често сме живели дяволски добре.
Още преди тя да ме напусне, аз си втълпих, че нашият съпружески живот е пред своя край, защото тогава избухна един от най-страшните ни скандали. Седяхме си една вечер в къщи — един срещу друг край масата, — бяхме си изпили чая, съдовете бяха празни, а стомасите ни — пълни, така че нямаше никакво оправдание за онова, което последва. Забих глава в една книга, а Кети седеше, без да върши нещо.
Внезапно тя проговори:
— Аз истински те обичам, Хари.
Думите ме достигнаха със закъснение, както става обикновено, когато човек чете.
— Хари, погледни ме!
Вдигнах глава, усмихнах се и отново потънах в четенето. Може би сбърках, може би и аз трябваше да кажа нещо, но книгата беше твърде увлекателна.
— Сигурна съм, че цялото това четене само ти вреди на очите — забеляза тя и отново ме откъсна от знойния, завладяващ мир на Индия.