— Ами — възразих аз, без да вдигам поглед.
Тя беше млада и все още хубава, гореща, несдържана в страстта си жена, малко над тридесетте, която не те изпускаше лесно, започнеше ли да упорства или да се гневи.
— Баща ми казваше винаги, че само глупците четат, защото има много да учат.
Думите ме жегнаха и проникнаха в мен, така че не устоях и отвърнах, все още без да я поглеждам:
— Казвал го е само защото не е знаел да чете. Ако питаш мене, просто е завиждал.
— Какво има да завижда на глупостите, с които си тъпчеш главата поде бавно тя, за да ме накара да разбера, че е убедена в истинността на всяка своя дума. Книгата загуби притегателната си сила — надвисваше буря.
— Виж какво, пиленце, защо не вземеш и ти някоя книжка?
Тя никога не би го сторила, защото мразеше книгите не по-малко от отрова. Отвърна присмехулно:
— Имам повече ум от тебе, а и прекалено много работа.
Тогава избухнах — все още кротко, защото не губех надежда, че тя ще спре навреме и ще мога да довърша започнатата глава:
— Съгласен, но все пак остави ме да си дочета, може ли? Книгата е интересна, а пък и аз съм уморен.
Но такава молба само откриваше за нея други благоприятни възможности:
— Уморен ли? Та ти си винаги уморен! — Изсмя се високо. — Уморен гъсок! Би трябвало да поработиш истински, за разнообразие, вместо да се шляеш по улиците с тази идиотска пощаджийска чанта.
Няма да протакам повече и да разказвам дума по дума. Във всеки случай само след миг тя издърпа книгата от ръцете ми:
— Книжно копеле! — развика се тя, — Дай му само книги, книги, книги! Проклет мухльо! — И запрати книгата в запалената камина — точно над купа въглища, като я натика с ръжена сред самите пламъци.
Това ме раздразни и аз я цапнах не силно, но все пак — ударих я. Книгата беше хубава и на всичко отгоре — от библиотеката. Трябваше да купувам нова. Кети тресна входната врата и до следния ден не я видях.
Нямах намерение да потъвам в скръб, загдето побягна. До гуша ми беше дошло. Мога да кажа само едно — дяволски ни провървя, че нямахме деца. Тя забременя веднъж или два пъти, но нищо не излезе — и всеки път това изстискваше от нея повече горчилка, отколкото можехме да преглътнем през следващите месеци на затишие. Може би пък щеше да е по-добре, ако имаше деца — кой знае…
Един месец след като изгори книгата, тя забягна с някакъв бояджия. Всичко бе сторено много прилично. Без крясъци и бой, без разрушаване на щастливото семейно огнище. Веднъж, когато се прибрах от работа, намерих една бележка: „Отивам си и няма вече да се върна“. Бе оставена на плочата над камината, пред часовника. По хартията — никакви петна от сълзи, просто осем думи, написани с молив върху лист от застрахователната книжка. И досега пазя бележката в портфейла си, макар че само един бог знае защо.
Бояджията, с когото забягна, живееше в собствена къща срещу нас. Както ми разказаха по-късно — от няколко месеца получавал помощ като безработен, но неочаквано намерил работа на двайсетина мили оттук. Съседите изгаряха от нетърпение да ме осведомят — разбира се, след като двамата бяха заминали, — че ходели почти година. Никой не знаел накъде точно се запилели — въобразяваха си сигурно, че ще хукна да ги преследвам. Такава мисъл никога не ми е минавала през ума. И какво всъщност трябваше да направя? Да го пречукам, да довлека за косите самата Кети? Загубена работа!
Дори и сега е безсмислено да се убеждавам, че тази промяна в моя живот не ме засегна. Щом си живял под един покрив с една жена цели шест години, невъзможно е тя да не ти липсва, независимо от това какъв кучешки живот сте карали заедно. А трябва да ви кажа, че си имахме и добри дни.
След нейното внезапно заминаване къщата някак си се промени — и стените, и таванът, и всяка дребна вещ. И вътре в мен нещо се промени — макар и да се убеждавах сам: „Всичко си е същото и това, че Кети ме изостави, нищичко не променя“. В началото времето едва се влачеше, а пък аз се чувствах като човек, който прохожда с уродливи крака. Но сетне настъпиха дългите летни вечери и аз се почувствах щастлив сякаш против волята си, но все пак достатъчно щастлив, за да не се поддавам прекалено на страданието, което носят тъгата и самотността. Светът продължаваше да живее и аз чувствах, че живея с него.
С други думи, успях да се устроя по възможно най-добрия начин, което освен другото значеше и вкусен обяд всеки ден в стола. За закуска си варях по едно яйце (в неделя го пържех с бекон), а на вечеря пиех чай с нещо студено, но питателно. Така както вървяха работите, животът не беше лош. Може би малко самотен, но поне спокоен и тъй като не правех нищо, за да го променя, така или иначе той продължаваше да си тече. Загубих дори и усещането за самота, което ме караше да се замислям твърде дълбоко в първите дни, след като Кети ме напусна. По-късно престанах съвсем да се занимавам с това. През деня, когато разнасях пощата, срещах толкова много хора, че това запълваше вечерите и празниците ми. Понякога играех дама в клуба или отивах до кръчмата на нашата улица, за да си изпия спокойно половин пинт.