Работите вървяха така десет години. Както разбрах по-късно, Кети живяла с бояджията си в Лестър. След това се върна в Нотингам. Дойде да ме навести една вечер — беше петък, денят, в който ни плащат. От нейна гледна точка, както се разбра по-късно, тя не би могла да избере по-подходящ ден за посещението си.
Пушех лулата си, облегнат на портата в задния двор. Денят ми беше претоварен и нервен — из целия район ми връщаха писма, защото хората напуснали и никой наоколо нямаше представа къде са се пренесли. Други пък не успяваха да се дигнат от леглата по цели десет минути, за да разпишат някое препоръчано писмо — затова вечерта се чувствах дваж по-блажен — бях си в къщи, пушех лулата си на двора, а наоколо догаряше есенният ден. Небето беше ясножълто, а над покривите и антените преливаше в зелено. Комините тъкмо започваха да бълват своя вечерен дим, а повечето фабрични мотори бяха секнали. Гълчавата на тичащите около електрическите стълбове деца и лаят на кучетата се носеше сякаш нейде от много далеч. Тъкмо се канех да изчистя лулата си, да си вляза и продължа книгата за Бразилия, която не успях да дочета предната вечер.
Още щом се подаде иззад ъгъла и тръгна към двора, аз я познах. Почувствах нещо странно: десет години не са достатъчни, за да променят дотолкова един човек, че да не го познаеш, но са и предостатъчни, за да те накарат да го погледнеш два пъти, преди да се увериш, че е той. И това мигновение, което лежи между двата погледа, е като ритник в стомаха. Походката й се бе променила — не вървеше вече като собственик на всичките тези къщи и всичко живо в тях. Ходеше малко по-бавно, откакто я видях последния път — отказала се бе от прежната наперена походка, сякаш заради нея бяха я сполетели всички беди през последните десет години. Не изглеждаше така самоуверена и беше понапълняла — носеше все още лятна рокля и зимно, разкопчано палто — косите й бяха боядисани в излиняло жълто, докато преди имаха прекрасен кафяв оттенък.
Не бях нито радостен, нито огорчен, че я виждам — може би е така при всяко сътресение, защото, нека си призная, — бях наистина изненадан. Не защото мислех, че никога няма да я срещна, но сигурно разбирате — просто някак си я бях забравил. И колкото по-дълго нея я нямаше, толкова повече се смаляваше нашият съвместен живот — стигна година, после ден, а накрая се превърна в мигновение, подобно на светлинната, която съм виждал да прорязва черната нощ преди зазоряването. Само за десет години споменът бе потънал твърде дълбоко и всичко приличаше на някакъв сън. Щом свикнах да живея сам, аз я забравих.
Макар че походката й беше променена, все очаквах да чуя нещо ехидно като: „Не ти се вярваше да се върна толкова скоро на местопрестъплението, нали, Хари?“ или „Не мислеше, че чер гологан не се губи, нали?“
Но тя само се спря:
— Здравей, Хари! — и остана да чака, докато аз се дръпна от портата, за да може да влезе. — Отдавна не сме се виждали, нали?
Отворих портата и пъхнах лулата в джоба си.
— Здравей, Кети! — казах аз и се отправих пръв към двора, за да може да ме последва.
Когато влязохме в кухнята, тя закопча палтото си, сякаш не влизаше в къщи, а се канеше да си отива.
— Как живееш? — запитах аз, изправен до камината.
Тя стоеше с гръб към радиото и сякаш не искаше да ме погледне. А може би все пак бях поразтревожен от нейното неочаквано посещение и сигурно съм го показал, без да съзнавам тогава, защото започнах веднага пак да пълня лулата, нещо, което обикновено не правя. Преди да запаля отново, винаги оставям лулата да изстине.
— Чудесно — можа да каже само тя.
— А защо не поседнеш, Кети? Сега ще запаля камината да се постоплиш.
Тя все още стоеше навела поглед, сякаш не дръзваше да огледа старите неща, които си бяха останали все същите още от нейно време. Все пак бе видяла достатъчно, за да може да забележи:
— Грижиш се добре за себе си.
— А ти какво очакваше? — отвърнах аз, но без всякакво ехидство.
Забелязах, че си беше начервила устните и страните, а може би се беше и напудрила — неща, които преди не правеше. Помислих си, че всичко това я състарява някак по-особено, отколкото ако си беше останала без всякакъв грим. Това бе прозрачна маскировка, достатъчна обаче, за да скрие от мен, а може би и от самата нея жената отпреди десет години.