— Чувам, че ще има война — промълви тя само, за да каже нещо.
Побутнах един от столовете, които стояха край масата:
— Хайде, седни, Кети. Разтовари краката си! — Това беше стара наша приказка и аз просто не знам защо тогава я казах. — Никак няма да се изненадам. Това приятелче Хитлер плаче за куршум в главата — както и мнозина германци.
Вдигнах поглед и я хванах, че разглежда втренчено картината с рибарската лодка, окачена на стената — беше кафява, вехта лодка, с полуопънати платна, отплавала надалече от брега в едно безцветно утро. По брега вървеше жена, понесла кош риба на рамо. Това беше една от трите картини, които братът на Кети ни подари за сватбата — другите две бяха унищожени при една от нашите схватки. Кети много я харесваше, тази оцеляла картина с изписана рибарска лодка. „Останките от флотата“ — както я наричахме ние в по-добрите дни.
— Как живееш? — поисках аз пак да разбера. — Добре ли?
— Добре — отвърна тя. Все още не можех да приема факта, че тя не е вече така приказлива, както преди, че гласът й е по-тих и безжизнен, без всякаква острота. Може би и за нея беше странно да ме види след толкова години в нашия предишен дом, където всичко си стоеше така, както го беше оставила. Единствената разлика беше в това, че сега имах радио.
— Работиш ли? — запитах аз. Тя сякаш се страхуваше да приеме стола, който й предложих.
— Да, у Хоскинс — отвърна тя, — в Ембъргейт. Във фабриката за дантели. Плащат по четиридесет и два шилинга седмично, което не е малко. — Тя седна и закопча последното незакопчано копче на палтото си. Видях, че гледа отново картината с рибарската лодка, „Останките от флотата“.
— И много не е. Винаги плащат, колкото човек да не умре от глад и сигурно така ще върви. Къде живееш, Кети?
Тя оправи косите си, съвсем посивели в корените, и отвърна:
— Квартирата ми е в Снейнтън. Мъничка е, но плащам само седем шилинга и шест пенса на седмица. Вярно, че е шумно, но на мене ми харесва. Винаги съм обичала оживлението, знаеш това, „Пинт бира — два пинта олелия“ — както обичаше да казваш ти, нали?
Усмихнах се:
— Странно, че си спомняш.
Но тя не изглеждаше много развеселена. В очите й не блестяха онези искрици на остроумие, от които често лумваше красивият пламък на смеха. Край тези очи сега имаше бръчки — свидетелки на възрастта и бягащите дни.
— Радвам се, че си се наредила.
Погледите ни се срещнаха за първи път:
— Ти никога не си бил силен по чувствата, нали, Хари?
— Не — признах си аз, — не особено.
— Би трябвало да бъдеш — каза тя, макар и съвсем равнодушно, — тогава може би щяхме да я караме малко по-добре.
— Вече е твърде късно — вметнах аз, като долових самохвалството в думите си. — Знаеш, че никога не съм обичал караниците и неприятностите. Повече съм по мира.
Тогава Кети подхвърли шега, на която се засмях.
— Като оня приятел Чембърлейн. — Тя побутна една чиния към средата на масата и опря лакти на покривката. — През последните три години разчитах само на себе си.
Може би това е един от моите недостатъци, но от време на време ставам малко любопитен.
— А какво стана с твоя бояджия? — Зададох й съвсем непринудено въпроса, не мислех, че има за какво да я упреквам. Беше си отишла на времето — и толкоз. Не ме бе изоставила в беда, с куп дългове например. Винаги я оставях да прави, каквото иска.
— Виждам, че си накупил много книги — каза тя, като забеляза книгата, която бях опрял на бурканчето със сос и другите две оставени на бюфета.
— С тях минава времето — отвърнах аз и драснах клечка кибрит, защото лулата ми бе угаснала. — Обичам да чета.
Тя замълча. Спомням си, че мълча три минути, защото гледах часовника над шкафчето. Беше време за новините по радиото и бях пропуснал повечето от тях. Новините ставаха все по-интересни, защото войната приближаваше. Нищо друго не ми оставаше, освен да мисля за тези неща, докато я чаках да проговори.
— Той умря, отрови се — оловото му взе живота — съобщи тя. — Намъчи се, а беше само на четиридесет и две години. Откараха го в болницата, седмица преди да почине.
Не можех да кажа, че ми е мъчно, но и нямах в какво особено да го упреквам. Просто не познавах тоя човек.
— В къщи едва ли ще се намерят цигари за теб — казах аз, като огледах плочата над камината — дано открия някоя, макар и да знаех, че нямам. Когато минах край нея, тя се отмести, повличайки скърцащия стол по пода. — Не, не се мести. Мога да мина и така.
— Остави — каза тя, — имах някъде цигари. — Опипа джоба си и извади смачкано пакетче от евтините. — Ще запалиш ли, Хари?