— Благодаря ти, не. Цигари не съм пушил от двайсет години. Знаеш. Не си ли спомняш как започнах да пуша лула? Симпатии бяхме тогава. Ти ми подари за рождения ден лула и каза да запуша с нея, защото ще изглеждам по-изискан. И оттогава пуша само лула. Свикнах й доста леко и сега ми харесва. Всъщност никога не се разделям с нея.
Сякаш беше вчера. Може би доста се разприказвах — Кети изглеждаше малко нервна, докато вадеше цигарата. Не разбрах защо. Спокойно можеше и да не идва.
— Слушай, Хари — започна тя, като отправи поглед към онази картина, и кимна. — Бих искала да я имам! — Каза го така, сякаш през живота си не бе желала по-силно нищо друго.
— Картината не е лоша, нали? — си спомням, че отвърнах тогава. — Хубаво е да имаш картини по стените, не за да ги гледаш нарочно, а така — за компания. Дори и когато не ги гледаш, знаеш, че си висят там. Но ако искаш, можеш да я вземеш.
— Не се ли шегуваш? — запита ме тя с такъв глас, че за първи път я съжалих.
— Не, разбира се. Вземи я! Не ми трябва. А пък ако поискам, мога да си купя друга или да окача карта на военните действия. — Това беше единствената картина на тази стена. Да, и долу на бюфета стоеше нашата сватбена снимка. Но аз не исках да й я припомням, защото се страхувах, че това ще съживи неприятни за нея спомени. А снимката държах съвсем не от някакви сантиментални, подбуди, иначе щях да я махна. — Имаш ли деца?
— Не — отвърна привидно равнодушно тя, — не ми е приятно да ти вземам картината и ако много държиш на нея, предпочитам да ти я оставя.
Дълго седяхме така и всеки гледаше някъде над главата на другия. Питах се какво я е променило през тези десет години, за да говори с толкова тъга за картината. Навън се смрачаваше. Защо не престане да дърдори и не вземе направо тази проклета картина? Отново й предложих, за да сложа край на историята, откачих я от стената, избърсах опакото й с някакъв парцал, опаковах я в амбалажна хартия и завързах пакета с най-добрия пощаджийски канап.
— Ето ти я! — казах аз, като отместих съдовете, и я поставих на масата, където Кети бе опряла лакти.
— Много си добър към мене, Хари.
— Добър! Виж, това ми харесва. Много ли е важно дали в къщи има една картина повече или по-малко? И за мене самия това има ли някакво значение? — Сега разбирам, че тогава с всяка дума сме се наранявали по-дълбоко, отколкото през целия съвместен живот. Запалих лампата. Светлината разголи цялата стая и ми се стори, че Кети се почувства някак си неудобно от това — предложих й пак да загася.
— Не, не си прави труд — тя стана и посегна към пакета си, — мисля да тръгвам. Може да се случи да прескоча и друг път.
— Мини, когато пожелаеш.
И защо не? Не бяхме неприятели. Тя разкопча двете копчета на палтото си, сякаш това й помогна да се почувства по-добре в тези дрехи и намали неловкостта й. Махна ми с ръка:
— Довиждане.
— Лека нощ, Кети.
Порази ме фактът, че през цялото време докато беше при мен, тя нито се усмихна, нито се засмя. Затова, когато се отправи към вратата, аз й се усмихнах — тя ми отговори не с откритата дръзка усмивка, която познавах някога, а със странно изкривяване на устните, предизвикано по-скоро от механичността на навика, а не от смях. „Сигурно е съвсем смазана — помислих си аз, — вече минава и четиридесетте.“
И тъй тя си отиде. Не след много и аз се върнах към своята книга.
Вървях след няколко дни по „Сейнт Ан Уел роуд“ с утринната поща. Този път се забавих много, защото трябваше да спирам почти във всеки магазин. Ръмеше. Водата се стичаше по пелерината ми и се просмукваше под коленете от панталоните и аз копнеех за чашка чай в нашия стол, надявах се, че ще заваря огън в печката. Ако не бях закъснял толкова с разнасянето, щях начаса да прескоча за една чашка до някой бар.
Тъкмо бях оставил куп писма у бакалина и на излизане съзрях във витрината на съседния заложен магазин картината с рибарската лодка — същата, която дадох преди няколко дни на Кети. Нямаше съмнение — тази картина стоеше облегната на старинни спиртомери, пили с притъпени остриета, ръждясали чукове, мистрии и калъф за цигулка със скъсан ремък. Познах я по драскотината върху резбата на позлатената дървена рамка, в левия долен ъгъл.
Половин минута не можех да го възприема, бях неспособен да преценя как е стигнала картината дотук. После си спомних първия ден след нашата сватба и един бюфет отрупан с подаръци, между които изпъкваше тази картина, единствена надживяла другите две, загледала ме сега изпод отломките от живота на други хора. „И ето я тук — помислих си аз, — принизена до самата нищета. Сигурно я е продала онази вечер, преди да се прибере в къщи.“ Заложните магазини затварят обикновено късно в петък, за да могат жените да освободят за събота и неделя заложените костюми на своите съпрузи. А може би я е продала тази заран и като съм вървял по пътя си, аз съм дошъл само половин час след нея. Сигурно й е било много тежко. „Бедната Кети — помислих си аз. — Защо не ме помоли да й дам един-два шилинга?“