Не се колебах дълго какво трябва да направя. Никога не се колебая. Влязох в магазина и застанах до тезгяха, изчаквайки един сивокос, разтреперан скъперник да разпредели вързопите, заложени от две слабички жени, които нерешително го убеждаваха, че са му донесли най-запазените си вещи. Бях нетърпелив. След свежестта на дъжда магазинът ми вонеше на вехти дрехи и плесенясали отпадъци, а освен това закъснявах повече от всякога с работата си. Щяха да затворят стола, преди да се върна, щях да пропусна сутрешния чай.
Най-сетне старецът се дотътри до мен и протегна ръка:
— Писма ли има?
— Друго нещо, дядо. Искам само да погледна онази картина от витрината, картината с лодката.
Жените излязоха, като брояха жалките шилинги, които старецът им бе дал, и пъхаха заложните квитанции в чантичките си. Старецът се върна — с такъв вид носеше картината, сякаш цената й бе пет лири.
Потресен, отгатнах, че Кети положително я е продала. Но все пак продължих да се съмнявам известно време, затова я огледах добре — да се уверя, че наистина си беше моята картина. Цената, отбелязана на гърба, не беше достатъчно четлива.
— Колко искате за нея?
— Можете да я вземете за четири шилинга.
Самата щедрост! Но аз не обичам да се пазаря. Можех да я получа за по-малко, но предпочитах да дам един шилинг повече, отколкото да дрънкам още пет минути със стареца. Така че му връчих парите и казах, че ще намина по-късно да прибера картината.
„Четири жалки шилинга — мислех си аз, шляпайки под дъжда. — Скубач мръсен! Сигурно е дал на онази нещастница шилинг и половина. Три пинта бира за картината с рибарската лодка…“
Не зная защо, но предчувствах, че Кети ще ми се обади пак през следващата седмица. Дойде в четвъртък, по същото време и облечена както преди: с лятна рокля, която се показваше изпод зимното кафяво палто — тя непрекъснато закопчаваше и разкопчаваше копчетата му, като се издаваше колко е изнервена. По пътя си бе пийнала чашка или две и преди да влезе в къщи, се отби в клозета на двора. Работата ме бе забавила и тъкмо допивах чая си — запитах я дали ще приеме чаша чай и тя.
— Не ми се пие — беше отговорът, — преди малко пих.
Изпразних кофата с въглищата в камината:
— Седни по-близо до огъня. Студеничко е тази вечер.
Тя се съгласи, че наистина е така, а сетне вдигна поглед към стената, където висеше картината с рибарската лодка. Бях чакал този миг и се чудех какво ли ще каже, когато я забележи, но тя не се учуди, че я вижда на старото й място. Почувствах някакво разочарование.
— Няма да остана дълго тази вечер — каза само тя, — трябва да се срещна с един човек в осем.
Нито дума за картината.
— Добре! Как върви работата ти?
— Отвратително — отвърна равнодушно тя, сякаш въпросът ми беше съвсем неуместен, — уволниха ме, защото казах на отговорничката да си обира крушите.
— О! — възкликнах аз както обикновено, когато исках да прикрия чувствата си, макар че след това „О“ сто на сто не следваше нищо.
Хрумна ми, че след като е загубила работата си, тя може би ще поиска отново да живее в моя дом. Ако поиска, може да се върне. Не би се поколебала да ме запита, дори и сега. Но нямах намерение да започвам пръв. Може би тук беше и моята грешка, макар че никога няма да го разбера.
— Жалко, че си изхвърчала от фабриката — подхвърлих аз.
Тогава тя запита, а очите й през това време отново се устремиха към картината:
— Можеш ли да ми заемеш половин крона?
— Разбира се — аз изпразних джоба на панталона си, събрах половин крона и й я подадох. Пет пинта бира. Тя не можа да измисли нищо друго, само повлече крака в такт с някаква беззвучна песничка, която се въртеше в ума й, и промълви:
— Хиляди благодарности.
— Няма за какво — с усмивка отвърнах аз. Спомних си — бях купил пакет цигари в случай, че поиска да запуши — и това показваше колко много чаках да ми се обади пак. — Ще запушиш ли?
Тя си взе цигара и преди да успея да й дам огън, драсна клечката кибрит по подметката си.
— Ще ти върна половин крона следващата седмица, когато ми платят.
„Ама че смешка!“ — помислих си аз.
— Намерих си работа веднага, след като ме уволниха — добави тя, отгатвайки мисълта ми, преди да съм проговорил. — Сега не е трудно. Има премного военни заводи. И по-добре плащат.