— Предполагам, че всички заводи ще променят скоро производството си. — Мина ми през ума, че тя би могла да поиска някаква издръжка от мене, защото все още бяхме законно женени, вместо да взема назаем по половин крона. Това беше нейно право и нямаше защо да й го припомням, а и аз нямаше да се разоря, ако тя го предявеше. Бях ерген, така да се каже, толкова години, че успях да отделя нещичко.
— А сега да тръгвам — каза тя, стана и започна да закопчава палтото си.
— Наистина ли не искаш чашка чай?
— Не, благодаря. Искам да хвана тролейбуса обратно за Снейнтън.
Казах й, че ще я изпратя до вратата.
— Не си прави труд. Ще се оправя. — Тя стоеше и ме чакаше да стана, отправила поглед към картината над бюфета. — Хубава картина си окачил там. Винаги много съм я харесвала.
Подхвърлих старата шега:
— Да, но това са „Останките от флотата“.
— Затуй си я харесвам.
И нито думичка за това, че я бе продала за осемнадесет пенса.
Изпратих я озадачен.
Тя ме навестяваше всяка седмица, докато траеше войната — винаги в четвъртък вечер и почти винаги по един и същи час. Бъбрехме за времето, за нейната и моята работа, но никога за нещо значително. Често седяхме дълго така, загледани в огъня, всеки на своето място — аз край камината, а Кети малко по-далеч, до масата, сякаш току-що бе привършила да се храни. Й двамата мълчахме, но от това не се чувствахме неловко. Понякога поднасях по чашка чай, друг път минавахме и без него. Сега си мисля, че можех да купувам по пинт бира за нея, но никога не го направих. Смятам, че това не й е липсвало, защото беше нещо, което и не е очаквала да получи в моя дом.
Тя не пропусна нито един четвъртък, въпреки че през зимата настиваше често и щеше да е по-разумно да си полежи. Затъмнението и стрелбата също не я възпираха. Спонтанно и мълчаливо започнахме да се радваме на присъствието си и копнеехме за следващата среща — това беше може би най-щастливото време, което сме прекарали заедно. И то сигурно ни помогна да изживеем по-леко дългите, скучни и бездейни вечери на войната.
Тя бе винаги в същото кафяво палто, което все повече и повече се охлузваше. Не си отиваше, без да поиска няколко шилинга. Ставаше от стола…
— Хм… заеми ми половин долар, Хари.
Давах й го и понякога се шегувах:
— И не препивай с него, обещаваш ли?
Тя никога не отговаряше, сякаш бе невъзпитано да се шегуваш с такива неща. Разбира се, аз никога не получавах тези пари обратно, но пък и тая мъничка помощ не ме ощетяваше. Затова не й отказвах, когато ме помолваше. А тъй като цената на бирата се покачваше, Кети също повиши сумата на три шилинга, после на три и половина и накрая — малко преди да умре — на четири. Приятно ми бе, че мога да й помагам. Освен това, казвах си аз, тя няма никого на този свят. Никога не я запитах къде живее, а тя спомена веднъж-дваж, че все още е по пътя за Снейнтън. Никога не я видях пред някоя кръчма или кино. В много отношения Нотингам е голям град.
При всяко посещение тя поглеждаше от време на време картината с рибарската лодка — „Останките от флотата“, окачена над бюфета. Споменаваше често, че я смята за прекрасна, че никога не би трябвало да се разделям с нея, казваше, че изгревът, лодката и жената били съвсем като истински. После ми загатваше колко би се радвала, ако я притежава, но аз знаех, че картината би свършила в заложната къща, затова не обръщах внимание на намеците й. Бях готов да й заема не половин, а цяла крона, само и само да не й давам картината. Но изглежда, че в началото тя напълно се задоволяваше с половин крона. Веднъж й споменах, че ако поиска, може да получи и повече, но тя не ми отвърна. Не смятам, че искаше картината, за да може непременно да я продаде и да вземе пари, нито пък за да я окачи в своята квартира. Изкушаваше я само удоволствието да я заложи, искаше й се друг да я купи, така че да не принадлежи нито на мен, нито на нея.
Но най-сетне ме помоли направо и тогава не видях защо трябва да й отказвам, щом вече заговори за това. Точно както преди шест години, когато дойде за първи път при мен, аз очистих картината от праха, опаковах я грижливо в няколко листа амбалажна хартия й я завързах с най-добрия пощаджийски канап. Сетне й я подадох. Тя изглеждаше щастлива с пакета под мишница и сякаш нямаше търпение да излети час по-скоро от къщи.
Повтори се познатата стара история — само след няколко дни видях картината във витрината на заложния магазин, сред вехториите, които се търкаляха от години там. Този път обаче не влязох и не поисках да си я прибера. Бих казал, че съжалявам, загдето не го направих: тогава може би нещастието не щеше да сполети след няколко дни Кети. Но знае ли човек? Ако не беше това, щеше да е друго.