Не я видях вече преди смъртта й. Бе прегазена от един камион в шест часа вечерта. Когато полицаят ме заведе в обединената болница, Кети беше вече мъртва. Цялата била разкъсана и умряла всъщност от кръвоизлив, преди да я откарат до болницата. Лекарят ми каза, че преди да я блъснат, тя не била съвсем трезва. Между нещата й, които ми показаха, беше и картината с рибарската лодка. Но така поломена и оцапана с кръв, че едва я познах. Късно през нощта я изгорих в буйния огън на камината.
След като двамата й братя, жените и децата им си отидоха и отнесоха със себе си упрека, отправен към мен заради нещастието, сполетяло Кети, аз останах край гроба с мисълта, че съм сам и вече мога да се наплача. Но когато вдигнах внезапно глава, забелязах един мъж, когото не бях видял преди. Беше слънчево, зимно пладне, хапливо студено и единственото нещо, което можеше да ме откъсне от мисълта за Кети, беше мисълта за онзи клетник, принуден да разбива вкокалената земя, за да зарови трапа, където тя сега лежеше. Но се появи и този непознат. По страните му течаха сълзи — беше мъж към средата на петдесетте, облечен в хубав сив костюм, с черна лента на ръкава. Стоеше неподвижно — трепна едва когато отегченият гробар докосна неговото и после моето рамо, за да ни каже, че всичко е свършено.
Не исках да питам кой беше той. И имах право. Когато стигнах в квартирата на Кети (а тя била и негова), той опаковаше нещата си и след малко замина с едно такси, без да пророни дума. Но съседите, които винаги знаят всичко, ми казаха, че той и Кети живеели заедно от шест години. Ще повярвате ли? Помислих само едно: трябвало е да я направи по-щастлива, отколкото беше.
Мина време, но все още не съм си дал труд да окача друга картина на стената. Може би и една карта на военните действия ще свърши същата работа — така стената е твърде гола. Но аз съм сигурен, че някое от правителствата скоро ще се погрижи за това. Сега засега обаче наистина няма нужда от друга картина. Тази част на стаята е запълнена от бюфета, на който все още стои сватбената снимка — снимката, която Кети никога не поиска.
Когато се връщам към тези стари спомени, закътани в дълбочината на съзнанието ми, започвам да разбирам, че никога не бива да се разделям с тях, така както и никога не биваше да се разделям с Кети. Нещо ми подсказва, че съм го допуснал, защото съм бил тъп и бездушен и за мое нещастие думата „бездушен“ се е забила по-дълбоко в мене от думата „тъп“ и си стои така, забита като кост от треска или змиорка, а понякога, когато лежа нощем и си мисля, ме кара да губя разсъдъка си.
Все ми се струва, че моят живот няма смисъл — твърде късно е да се обърна към религията или да се пропия. Защо живях? Чудя се. Не намирам отговор. Какъв е смисълът на всичко? През най-страшните мигове на моята среднощна самота мисля повече за Кети, отколкото за себе си. Разбирам, че е страдала много по-опустошаващо от мен. И тогава идва прояснението, въпреки че и то ми помага толкова, колкото аспиринът помага при неизлечимо главоболие. Целта на моето съществование е била малката помощ, която съм оказвал на живата Кети.
Непрекъснато си повтарям, че съм роден бездушен. Но всеки е бездушен — допълвам аз. Такива са и другите, само че повечето от тях никога не са го почувствали, както аз започвам да го чувствам.
Какъв смазващ позор — да проумея това едва накрая, когато не можех да сторя почти нищо, когато бе прекалено късно да оправя някак си нещата.
Но сетне в мрака, като рицар с броня, към мене препуска оптимизмът: „Ако си я обичал… (разбира се, страшно я обичах!)… тогава и двамата сте сторили единственото, което е трябвало да сторите, за да се запомни като любов. Нали така?“
Рицарят с бронята се връща в мрака. Да, ридая аз, но никой от двама ни не стори нищо за тази любов, там е бедата.